— Ще бъде ли в състояние, ако го притежава, да извърши този полет?
— Страшно рисковано е — никой не е изпитвал този тип ракетоплани на такива далечни разстояния. Пък и винаги могат да възникнат непредвидени обстоятелства. Не случайно от Земята все още не се решаваме да извършваме редовни граждански рейсове по този маршрут с многоместни ракетоплани, макар че технически пречки няма и вече летят до десетместни кораби…
— Да не говорим, че пътниците не са осигурени с хранителни припаси — добави някой.
— Внимание! — прекъсна разясненията равномерният глас на робота-свръзка. — Сигнал за повикване. Отсреща е Сет Ланкони.
Членовете на комисията по екстремни ситуации в извънземното пространство се засуетиха. Всеки гледаше да заеме колкото се може по-важна поза, докато на екрана на внушителния холовизор в залата изплува образът на човека, който засега държеше в шах научния елит на Земята.
— Здравейте, Ланкони — правилно усети лекарят, че трябва да вземе инициативата в свои ръце. — Казвам се Аскол Варо — доктор по медицина. Упълномощен съм да председателствувам комисията, която ще разговаря с вас.
Съзнателно Аскол избягна да спомене думата „преговаря“.
— Драго ми е, докторе — разтегна се в кисела усмивка холовизорът. — Какво решихте? Ще ми изпратите ли маршрутния кодер?
— Слушайте, Ланкони. Още веднъж ви призовавам да разсъдите. Вие много добре знаете, че в момента нарушавате законите на Земята и на цялата Слънчева система. Вършите клетвопрестъпление, заради което, дори и сполучливо да завършите опасното си начинание, ще бъдете наказан. На какво разчитате?
— Разбирам, че малко ме познавате, доктор Варо — навъси се лицето на непознатия събеседник от ракетоплана. — Иначе не бихте ме заплашвали. Не ме интересуват никакви наказания. За мен е важно да бъда първият пилот, който е пресякъл с многоместен ракетоплан Слънчевата система. Имам си лични съображения да го правя.
— Ланкони, историята познава не малко личности, които са се покрили с мрачна слава. И вие ли искате да окачите лика си в тази зловеща галерия?
— Но все пак портретите им са познати на всички, нали? — разтресе се холовизорът от налудничав смях, който накара да настръхнат косите на мнозина от залата.
Аскол разбра, че трябва да смени тактиката.
— Добре, Ланкони. Сигурно вие сте смел човек, макар че според мен бихте намерили и по-подходящо поле за изява…
— Радвам се да го чуя от вас, докторе — го прекъснаха. — Само че в управлението по космонавтика не мислят като вас.
Аскол си каза, че в никакъв случай не трябва да влиза в спор с ненормалния си събеседник и да не губи самообладание, а твърдо и последователно да поддържа своята теза.
— Прави ви чест, че сте готов да жертвувате живота си в името на една благородна идея. Но защо поставяте на карта живота на пътниците без съгласието им?
— Правя го за тяхно добро — му отвърнаха нахално. — Имената им ще останат също в историята. При това, да се надяваме, че ще се върнем живи и здрави. На мен също не ми се умира. Искам да доживея до славата си.
И отново Ланкони избухна в сатанински смях.
„Нима и аз не постъпих като него с Лирбо? — внезапно се мярна в главата на лекаря. — Нима и аз не подложих пациента си на смъртоносен риск в името на славата на хирургическия скалпел? Или на моята собствена слава? Не, не — тръсна глава той. — Съвсем не е време да се поддавам на такива размишления. Най-напред на всяка цена трябва да спасим пътниците, невинните хора от ракетоплана.“
— Но вие не разполагате с достатъчно продоволствия — атакува от друга позиция Аскол.
— Ще наредите да ме снабдят. Или не — по-добре пътниците да продължат в анабиоза. Предвиден е и такъв спасителен вариант в случай на авария. И той се командува от кабината. С други думи те са в ръцете ми. Както виждате, трудности с изхранването няма да имам — победоносно погледна човекът от екрана. — Но доста дълго разговаряме. Очаквам вашето решение. Ще ми изпратите ли маршрутния кодер или не? Длъжен съм да ви кажа, че ако не го получа, няма да се отклоня от намеренията си. Ще се опитам сам да определя маршрута. Само че шансовете ми за успех стават нищожни. И тогава вие ще отговаряте за нашия нещастен край.
Не ще и дума — полуделият космонавт добре беше премислил всички възможности за шантаж. И не отстъпваше.
— Още нещо, Ланкони. Другите космонавти на борда знаят ли за взетото от вас решение?
Очевидно той беше очаквал този въпрос, защото доволно се усмихна: