— Сигурно вече се досещат.
— А пътниците? Не царува ли паника на кораба? Как можем да бъдем сигурни, че нищо не им се е случило?
— Засега всичко е спокойно — със зловеща сериозност отвърна умопобърканият космонавт. — Но не ви задължавам да ми вярвате. Вие просто нямате друг изход.
Аскол погледна към комисията, която малодушно мълчеше.
— Нямаме пълномощия да дадем съгласието си — каза накрая председателствуващият, който все повече усещаше как нервите му се изопват. — Очакваме да се събере Върховният съвет на нациите. Само той има право да реши дали ще ви предоставим маршрутния кодер или не.
— Ако искате да печелите време, не си струва — мрачно предупреди Ланкони. — Взел съм всякакви предохранителни мерки, за да не ме изиграете. Освен това, колкото повече се отдалечаваме от Земята, толкова по-трудно ще ме настигне вашият посланик с кодера, ако разбира се, го изпратите. Така че, когато сте готови, ме повикайте. Имате ми адреса…
Дияна Фрай, която заедно с всички останали членове на КЕСИП безмълвно следеше диалога между Аскол и Ланкони, за трети път потрепера от ужасния смях на полуделия космонавт.
16
Стефан влезе запъхтян и закачи огледалото на мястото му до входното антре. Леда и Емил щяха да го разкъсат от въпроси. Разбрал ли е къде е Мая? Има ли поне някакви предположения?
— Сега ще станете свидетели на нещо съвсем ново — усмихна им се Стефан.
При тези думи той извади една цветна снимка и им я показа:
— Това е огледалограма, възпроизведена като обикновен фотографски позитив — техническа новост на нашия институт. Предполагам, че момичето от снимката е вашата дъщеря.
— Да, наистина е Мая — с разтреперани ръце посегна към снимката Леда. — Но защо е облечена в акванавтски костюм? Тя никога не го е носила в къщи.
Стефан не можа да прикрие тържествуващия си тон:
— Смятам, че точно тук е отговорът на загадката, която ни измъчва. Виждате последната огледалограма на Мая, запечатана от слънчевите лъчи върху огледалото. След това момичето е излязло от къщи и не се е прибирало, защото няма по-нови нейни образи. Вие ще ми кажете къде може да е отишла, вземайки със себе си костюма за подводно плуване.
— Как не се досетих по-рано? — подскочи Емил. — Разбира се, че е във вилата край морето. Тя толкова обича да се гмурка, но никога досега не е ходила сама там.
— Да отиде и да не ни се обади — съкрушено се отпусна в креслото си Леда. — Невъзможно е да постъпи така. И кое ви дава основание да сте сигурни в предположенията си?
Емил сякаш не я чуваше. Като на видеозапис пред него оживяваше всичко. Мая бе решила да замине внезапно, без да ги предупреди. Тайно е донесла акванавтския си костюм от закрития басейн, където заедно с Тони ходят в секцията по подводен спорт. Рано сутринта, преди да излезе, го е изпробвала пред огледалото. Дали й стои добре? Обикновена момичешка суетност… И все пак защо й е трябвало тихомълком да изчезва? Да ги хвърля в тревога… Да наранява Тони…
Емил спря да се разхожда нервно и лицето му се разведри.
— А може би тъкмо заради това…
Останалите нямаха време да проумеят какво искаше да им каже, защото в този момент видеотелефонът просветна и всички впериха поглед в екрана. Оттам изплава образът на Мая.
— Здравейте — каза тя смутено. — Радвам се, че не съм ви събудила. Доста е късно.
Леда се втурна към екрана, забравяйки, че оттам говореше не истинската й дъщеря, а само нейното изображение.
— Какво става с теб, Мая? Откъде се обаждаш? Вече е три часа сутринта…
— Във вилата на морето съм, мамо. Макар и късно, реших да ви телефонирам да не се безпокоите.
Емил усети как постепенно умората от преживяното напрежение го обхваща:
— Защо не ни предупреди къде отиваш? — вяло попита той. — Тони те търси. Не знаеше ли, че днес заминава?
Момичето гледаше настрана и мачкаше притеснено някаква кърпичка.
— Затова заминах. Страхувах се да не отстъпя. Ако бях чула гласа му, щях да отида на космодрума… Изобщо направих куп глупости — Мая съвсем заприлича на безпомощно малко момиченце. — Бях решила да бъда твърда… Да проявя характер… Обещах му, че ще извърша нещо на своя глава… Обвиних го несправедливо в слабоволие… Исках да го засегна… А сега ми е тежко… Мъчно ми е за него… Милият Тони, колко ли дълго ме е чакал на космодрума? — Сълзите напираха в очите й.
Леда даде воля на гнева си:
— А ние тук с чичо ти Стефан щяхме да умрем от тревога.
В стеснението си Мая не бе забелязала, че освен майка й и баща й, в стаята имаше и друг човек.
— Аз съм приятелят на баща ти, Стефан — кимна й усмихнато той. — Ето че се запознахме при необикновени обстоятелства.