— Не, не, сигурно нещо ни се изплъзва — замислено каза Дияна. — Някои от твоите упреци навярно са основателни…
— Тогава сдобрете се със здравните пуритани.
— О, не ми напомняй за тях — въздъхна Аскол. — Нима толкова хора могат да бъдат едновременно заслепени и абсолютно неправи? Очевидно е, че ни предстоят още доста усилия, за да открием истината. Сами няма да се справим. Нека Световната здравна организация да отсъди какви са нашите заслуги и каква е нашата вина.
Емил много искаше да каже нещо хубаво и трайно на тези добронамерени по своему и всеотдайни лечители.
— От човека остава само онова, което е направил за другите — погледна ги в очите той. — Другото поглъща вечността — безпощадният Улей на времето.
— Мислиш ли, че някога ще си спомнят за нас? Времето ще хвърли забрава върху всичко — добро или зло, — което сме сторили.
— Никой не ще успее да ви отнеме вашата собствена правда — завърши Емил. — Прощавайте.
7
Аскол изпрати с поглед през прозореца излизащия от портала на клиниката Емил и неусетно въздъхна с облекчение. Все пак всичко се бе развило съвсем благополучно, така както се бяха уговорили със Стефан Кречет.
— Сега вече мога да ти кажа — обърна се директорът на клиниката към своята помощничка. — Отървахме нашия пациент от съдебно дирене и процес, които сигурно съвсем щяха да сринат наранената му психика.
Дияна си достави удоволствието да го погледне с огромни недоумяващи очи.
— Нима не си чувала за търсене на отговорност за небрежно изпълнение на служебните задължения, което е довело до трагични последици? — продължи Аскол. — Нещо подобно заплашваше и Емил. И въпреки всеобщото ни съчувствие, той щеше да бъде изправен пред съда, заради неволното си съучастие при смъртта на Леда и Мая.
Психоложката продължи да се преструва на смаяна.
— Не ми се сърди, че веднага не ти се доверих — почувствува се неловко от искреното й недоумение докторът. — Тайната не беше само моя. Така се бяхме уговорили със Стефан… Знаеш, че обществото има свои принципи за вината и наказанието. И според тях Емил щеше да получи присъда от две години общественополезен труд в космическа изолация. Със своето доброволно решение да се оттегли на астероидите той премахна необходимостта от съдебни формалности.
Дияна наблюдаваше своя съпруг и се бореше между огорчението и снизхождението, които я обземаха. Нима Аскол наистина допускаше, че тя никога няма да се досети за играта им със Стефан? За какво я бяха сметнали — за добричка и наивна самарянка, която живее в своя идеализиран свят на доброта и заблуди? Но тя преди тях беше преценила основното: общественото наказание — ето какво всъщност бе липсвало на Емил и заедно с мъката му го бе тласнало да възстановява справедливостта, налагайки си доброволно собствено наказание. Прозря и благородния заговор на Аскол и Стефан, който едновременно защитаваше и интересите на обществото (законът си е закон!), и спестяваше на нещастника допълнителните страдания за нещо, от което самият той достатъчно се измъчваше. Включи се в подготвения от двамата сценарий, където й отреждаха ролята на статистка. Не им се сърдеше, че я бяха държали в неведение, защото бе сторено с добри намерения. Те са разчитали, че най-талантливият артист е непредубеденият, страхували са се, че е по-уязвима емоционално и ще се издаде. Сега продължаваше да играе, за да не ги лиши от удоволствието на победата, да не засегне мъжкото им превъзходство. И все пак чисто женската й чувствителност бе дълбоко наранена. Аскол я бе пренебрегнал, страхувайки се за служебните си интереси. Нищо не го оправдаваше — дори това, че е пазел чужда тайна. Нима даже след спасителната експедиция до ракетоплана той все още се съмняваше в способностите й да се справя и с най-сложните житейски ситуации?
На Дияна й беше трудно да си представи, че въпреки особеното си психично състояние, Емил е нямал ясна представа за последствията от грешките си при трагедията във вивариума. Не бяха ли всички те подценили прозорливостта му? Или и той от своя страна играеше собствена благородна роля?
Дияна се възхищаваше от гениално простата от психологична гледна точка идея на своя съпруг. Най-сигурният начин да се накара един наранен и честолюбив човек като Емил да отиде на астероидната станция е да му се говори непрекъснато обратното. Само че доброволният изгнанник бе решил да остане там завинаги, което несъмнено излизаше извън предназначения спасителен план на неговите доброжелатели. Така че борбата за съдбата на бъдещия космически отшелник продължаваше. И Дияна Фрай вярваше, че последната дума в нея все пак ще има тя.