Глава пета
Сянката на годините е несигурно убежище за спомена
1
Когато транспортният ракетоплан със съвършените си изкуствени сетива внимателно опипваше почвата на малкия космодрум, Емил бе изпаднал в унеса на безразличието. Бе оставил зад себе си всичко и всички, на които държеше. Колко мило от страна на Дияна, Стефан и Аскол, че нито за миг не му бяха споменавали за общественото порицание, което го очакваше. Естествено в къщата на обесения не се говори за въже. Но нима те си бяха помислили, че в психическата си депресия той не си дава сметка какво му предстои? Едва ли. Просто го щадяха. Но не от съда се страхуваше Емил, а от изключителния хуманизъм на обществото, което би му поставило много мека за неговата вина присъда. Затова Емил реши да изпревари събитията и сам да си наложи единственото според него справедливо наказание — заточение за цял живот.
Прожекторите на кораба докоснаха блестящата повърхност на станцията и тя заискри в цветовете на дъгата. Милиони малки огледалца улавяха, пречупваха светлината, подреждаха я в спектрални ивици, които постъпваха в спектрографското устройство. След това и най-незначителните количества топлинна енергия се складираха в енергийната база. Тук, далеч от Слънцето, бе необходимо да се постъпва така скъпернически.
Гледката от преливащите се разноцветни огньове бе приказна. Емил бе очарован от първия си досег със станцията. Сякаш присъствуваше на слънчевия изгрев сред кристалните ледници на Антарктида. Видението му напомняше и за вълшебно красивите полярни сияния на земния Север. Стана му дори приятно — бе си избрал красива затворническа килия, където смяташе да остане задълго. Завинаги…
Станцията работеше в автономен режим — сама си осигуряваше всичко необходимо за жизнените процеси. Веднъж в годината, когато обикновено подменяха персонала от един човек, попълваха и запасите от храна и кислород. Останалото време бе самота.
Астероидната ретранслаторна станция предлагаше много по-сурови условия на живот, отколкото нейните изкуствени посестрими, които кръжаха в орбити, значително по-близки до Земята. При построяването й трябваше да се съобразяват с особеностите на самата миниатюрна планета. А тя съвсем не беше настроена гостоприемно към живите същества. И все пак хората бяха победили трудностите, бяха защитили правото си на откриватели и завоеватели на космическите тайнства…
Емил завърши контролния преглед на уредите и системите и се отправи към креслото на Морфей. Предпочиташе това кътче за ускорена почивка, където само за три часа възстановяваше силите си.
Вътрешността на станцията бе съобразена с работата на апаратурата, която се вместваше в нея, но преди всичко държеше сметка за функционалните възможности на човека. Строгата геометризация и култът към правоъгълника на обикновените жилища от недалечното минало бяха отстъпили място на стремежа да се подчини пространството, обемът и формите на законите на живата природа. Според принципите на архитектурната бионика в сградата имаше микроклиматично ядро, покрито с прозрачен купол. Освен за астрономически наблюдения, това бе чудесен кът за съзерцание и почивка. Всички останали помещения бяха отделени едно от друго, но свързани с ядрото. Стълба водеше към покрива, където просторната тераса-солариум имаше формата на пръстен. Макар и далече от силните слънчеви лъчи, които така приятно грееха на Земята, понякога Емил с удоволствие излизаше горе. Там му напомняше за земните плажове.
Както разпределението на помещенията, така и целият интериор и мебелите бяха съобразени с природните форми и физиологията на човека. Столовете-кресла бяха еластични и поемаха извивката на тялото. Кухнята бе своеобразна, много рационална автоматична лаборатория, обградена с шестостенни шкафове. Те се зареждаха направо от складовете за хранителни продукти. Таваните и стените светеха, като в зависимост от настроението на обитателя променяха тоналната си наситеност. Регулирането на всички процеси ставаше със сложна апаратура, която заемаше три четвърти от цялото пространство.
Емил нагласи биоелектродите и преди да заспи в креслото на Морфей с ужас си помисли, че отново ще го споходи кошмарният сън за гибелта на Леда и Мая. Но нали той самият си бе избрал такава съдба.
2
Откакто Емил напусна клиниката, Аскол заработи сякаш с ожесточение. Дияна добре разбираше неговото мъчително раздвоение. От една страна, той честно бе положил всички сили да убеди Емил да остане на лечение при тях, тласкайки го чрез породеното по този начин желание за противодействие към спасителния астероид. От друга страна, бе дълбоко засегнат, че пациентът не прие по принцип неговите методи на терапия. Сега навярно искаше да докаже на самия себе си, че е бил прав. Или се мъчеше да удави болката от загубата на един човек, чиято трагична съдба, странно смесила се с техните, им бе станала близка.