Много от тях не издържаха на изпитанията на „демокрацията“ и се поболяха. Прогимназията се превърна в „училище за мениджмънт“. Духов оркестър вече нямаше. Духовите музикални инструменти бяха предадени на вторични суровини за отпадъчна мед. Уличката многократно разкопавана от Енергото и Ве и Ка се превърна в някакво подобие на мотописта. Китните някога дворове запустяха. Необитаемите къщя рухнаха. Тук там някой гладен пес ще мине и ще разлае все още живите кучета из махалата. Едно от тези кучета беше дворния помияр и любимец на Джони.
Кой е Джони ли? Неквалифициран и самоук телевизионен техник подвизаващ се с продажбата на телевизионни антени на битака. Той беше от по-младото поколение което съвсем непрофесионално се опитваше да се бори с безработицата. Когато майката на Джони умря, той остана абсолютно сам и бизнесът с антените заплашваше да го умори от глад. Търговията със стари, употребявани кинескопи не потръгна и Джони се принуди да се цени за хамале в някаква мошеническа строителна фирма заета с ремонта на местната болница по проекта „Красива България“. Работа за Джони имаше. Имаше хляб и баничка за закуска. Разсеяността му на безхарактерен ерген обаче не пощади кучето му. Забравено, нехранено, непоено, прегракнало от лай, една сутрин то въобще не се събуди. Беше изхвърлено в контейнера за боклук досами магистралата за Видин.
От горе долу с петдесетината си обитатели, улица „Есперанто“ остана осиротяла и самотна само с петима — шестима. Всичките бяха вече пенсионери. Всичките до един с ентусиазъм посещаваха „пенсионерския клуб“ на Гелето. Нямаше улични осветителни лампи. Нямаше вече изчистени тротоари. Треволяк и буренак плъзваше нашир и навред.
В горната част на улицата, за всеобщо учудване, изникна малка фурничка за хляб и закуски. Тя беше отворена в една що годе запазена едноетажна къща, закупена от млад ботевградски бизнесмен. Зад нея друг бизнесмен-електроинженер вдигна четириетажна кооперация. В двата си гаража отвори бирена борса. Товарните камиони с бирата обаче не минаваха по „Есперанто“. Тя беше твърде разкопана и разнебитена за да бъде удостоена с внимание.
Най-накрая от немай къде, с цел переспективно развитие на квартала, общинските власти решиха да я отворят за движение от към магистралата. Дори тогава, при така създадения транспортен достъп, никое превозно средство не се решаваше да мине по нея, сякаш беше трижди прокълната. Около кръстовището, до моста с железопътната линия, построиха нова бляскава бензиностанция, където турските тирове непрекъснато и денонощно влизаха и излизаха.
В един ясен и слънчев ден, незнайно откъде дошло, в една от къщите на уличката се засели циганско семейство. Бяха пришълци. Казваха, че са от Ботевградския край. След няколко месеца семейството се нарои неимоверно. Никой не вярваше, че факта се дължи на демографския бум сред циганското малцинство. По скоро това бяха техни братовчеди, поканени на гости, които с роднински мерак бяха решили да останат за постоянно.
Този акт определи и последващите събития. Рояк от циганета, започна да тече безспир нагоре и надолу по уличката „Есперанто“. Те се спираха край всеки двор, разглеждаха нахално и любопитно.
Ако в двора имаше обитател, просеха, ако ли пък нямаше, смело влизаха и извличаха каквото им попадне. Няколко конски каруци, с разтракани колелета, като на състезание през час препускаха нагоре и надолу. Карани от полуголи цигански левенти, те профучаваха в кариер към денонощния магазин или към бирената борса. Там се купуваха каси с бира, а след това се започваха запоите и кавгите. Гръмваше касетофон и дива чалга и кючеци огласяше околността. От време на време се колеха откраднати шилета или кози. Тогава идваха гостите и роднините от Ботевградско. Пирът и гюрултията продължаваха с дни и нощи.
Циганските сватби бяха доста често явление. Опъваха се платнища, монтираха се пейки и циганията започваше в един постоянен и неуморен водовъртеж. Никой не можеше да разбере коя е булката и кой младоженеца. По правило всичко завършваше с бой и вадене на ножове и остри предмети.
Ако смеех да определя ефекта на ситуацията върху Гелевия „пенсионерски клуб“, бих употребил думите „шашардисан“ или „потресен“. Все пак те бяха хора на такава възраст при която самозащитата е условно понятие. А от самозащита все пак имаше нужда. На полиция в тия времена никой не можеше да разчита.
Една сутрин Гелето с изненада и възмущение откри, че прозореца на съседната къщурка, където доскоро обитаваше брат му, беше разбит. От стаичката, ползувана за съхранение на домашен инвентар, липсваха лозарска машина за пръскане, ъглошлайфка и стар фамилен меден котел.