В блатото на отлива Док и Хейзъл работеха заедно. Хейзъл живееше в приюта „Палас“ с Мак и момчетата. Той бе получил името си по начин толкова случаен, какъвто оттогаз нататък беше и животът му. За осем години кахърната му майка бе народила седем деца. Хейзъл бил осмото и когато се родил, майка му нещо объркала пола. И без това била изнурена и съсипана да храни и облича седем деца и баща им. Била опитала всичко възможно да печели пари — изкуствени цветя, гъби в избата, зайци за месо и кожа; мъжът й, прикован в платнения си стол, помагал с всичко, което можел да предложи — било съвет, било разум, било укор. Имала някаква стара леля на име Хейзъл, за която се говорело, че притежава пожизнена застраховка. Осмото дете било кръстено Хейзъл, преди още майката да проумее, че Хейзъл е момче, но после свикнала с това име и въобще не си направила труда да го смени. Хейзъл пораснал, изкарал четири години в първоначалното училище и четири години в изправителен дом, но и на двете места нищо не научил. Предполага се, че в изправителните домове се научават поне пороците и престъпността, но Хейзъл и там не внимавал особено в час. От изправителния дом излязъл тъй чужд на порока, както и на дробите и писменото деление.
Хейзъл обичаше да слуша разговори, но слушаше не думите, а само мелодията на разговора. Задаваше въпроси, но не за да научи отворите им, а просто ей тъй, за да продължава разговорът. Беше двайсет и шест годишен, тъмнокос и приветлив, силен, отзивчив и предан. Излизаше твърде често с Док на лов; разбереше ли какво се иска от него, гледаше си работата добре. Пръстите му можеха да пълзят като октопод, да сграбчват и стискат като анемония. По хлъзгавите скали се държеше здраво на нозете си и обичаше лова. Док работеше с непромокаемата си шапка и високите гумени ботуши, а Хейзъл шляпаше по гуменки и дочени панталони. Събираха морски звезди. Док беше получил поръчка за триста парчета.
Хейзъл вдигна от дъното една елегантна червеникава звезда и я пъхна в почти препълнения кеневирен чувал.
— Чудно ми е какво ли правят от тях.
— От кое? — запита Док.
— От звездите — каза Хейзъл. — Ще ги продадеш. Ще изпратиш цял варел звезди. А какво ще правят ония приятели с тях? Не се ядат.
— Изучават ги — търпеливо поясни Док и си спомни, че на този въпрос на Хейзъл е отвръщал десетки пъти досега. Той обаче имаше един навик, от който тъй и не можа да се отърве. Щом някой го попиташе за нещо, Док си мислеше, че го питат, за да узнаят отговора. Такъв си беше Док. Никога не задаваше въпроси, ако не искаше да знае отговора им, и затова не можеше да проумее каква ще е тая глава, която пита, а не иска нищо да знае. Но Хейзъл, който чисто и просто искаше да слуша реч, си беше изработил системата от всеки отговор на зададен въпрос да прави втори въпрос. Така поддържаше разговора.
— Че какво има да им изучават? — продължи Хейзъл. — Морски звезди и толкоз. Тук ги има с милиони. Милиони мога да ти наловя.
— Те са сложни и интересни животни — малко предпазливо каза Док. — И освен това тия ще изпратим в Средния запад, на Северозападния университет.
Хейзъл приложи номера си:
— Там звезди нямат ли?
— Нямат океан.
— О! — разочарова се Хейзъл и трескаво взе да дири нишка за нов въпрос. Не обичаше разговорите да замират така. Но не беше достатъчно досетлив. И докато търсеше въпрос, въпрос му постави Док. Хейзъл мразеше това, защото то означаваше да се рови в главата си за отговор, а да се ровиш в главата на Хейзъл бе все едно да се разхождаш сам в изоставен музей. Паметта на Хейзъл беше до задушаване натъпкана с незаписани в каталозите експонати. Той никога нищо не забравяше, но не се и стараеше да сложи в ред запомненото. В главата му всичко беше нахвърляно заедно като рибарски принадлежности в дъното на лодка: и куки, и тапи, и върви, и блескавици — всичко разбъркано.