Хейзъл проследи тези мисли само до известно място, но се отказа, преди да бяха изречени докрай; не само се отказа, но се заблъска как да промени темата.
— Според мен той не е… с всичкия си — каза той на пресекулки.
По черната пръст, над която бяха цъфнали ледничета, пълзяха стотици черни миризливи буболечки. Много от тях виреха опашките си нагоре.
— Виж миризливките — отбеляза Хейзъл и мислено благодари на буболечките, че са пред тях.
— Интересни са — каза Док.
— Да, но защо си надигат задниците?
Док нави вълнените си чорапи, изу ги и ги сложи в ботушите. От джоба си извади сухи чорапи и чифт леки сандали.
— Не зная защо. Скоро търсих в книгите. Много обикновени животинки и една от най-обикновените им привички е да си вдигат опашките. Но в нито една книга не пише, че си вирят опашките и защо.
С носа на мократа си гуменка Хейзъл катурна една буболечка и блестящото черно бръмбарче бясно размаха безпомощните си крачета, за да се изправи отново.
— Добре де, а ти как мислиш, защо правят така?
— Мисля, че се молят — отвърна Док.
— Какво?! — Хейзъл беше поразен.
— Забележителното — продължи Док — не е, че надигат опашките си. Истински забележителното, невероятното е, че ние намираме това за забележително. Можем да използуваме за аршин само себе си. И ние като се молим, всъщност вършим нещо също тъй необяснимо и странно — тъй че може би и те се молят.
— Я да се пръждосваме оттук! — рече Хейзъл.
ГЛАВА 7
Приютът „Палас“ не се създаде изведнъж. Когато се нанесоха, Мак, Хейзъл, Еди, Хюи и Джоунс не виждаха в него нищо друго освен подслон от вятъра и дъжда; за тях той беше мястото, където можеха да се приютят, когато навсякъде е вече затворено или пък когато тъй изтъркваха чуждите прагове, че хората ги приемаха без всякаква охота. В началото „Палас“ беше само едно продълговато помещение със стени от голи, небоядисани дъски, мътно осветено от две малки прозорчета и силно вонящо на рибено брашно. Тогава те не го харесаха. Ала Мак знаеше, че особено за такава компания от алчни индивидуалисти, каквито бяха те, е необходима организация.
Когато прави учения и когато не е въоръжена с истински пушки, артилерия и танкове, войската прибягва до дървени пушки и така маскира камионите си, че да внушават представа за цялостното й разрушително въоръжение — и тогава закаляващите се войници се учат на истински полски оръдия, като тикат дънери с приковани отстрани колела.
Мак начерта с тебешир на пода пет правоъгълника — всеки по седем стъпки дълъг и четири стъпки широк — във всеки правоъгълник написа по едно име. Това бяха условните легла. Всеки имаше ненарушимо право на лична собственост само в собственото си пространство. И всеки напълно законно можеше да се сбие с всекиго, който наруши неговия собствен правоъгълник. Останалата част от помещението беше обща собственост. Така беше в първите дни, когато Мак и момчетата седяха на пода, играеха коленичили карти и спяха на коравите дъски. И ако не беше един каприз на времето, те щяха кажи речи винаги да живеят така. Но един незапомнен дъжд, който се проточи повече от месец, промени всичко. Момчетата се измориха да клечат по пода, къщата им дотегна. Голите дъсчени стени вбесяваха очите им. Но тъй като им беше прислон, къщата им бе станала скъпа. Тя имаше и този чар, че въобще не знаеше какво значи на вратата й да се изправи ядосан наемодател. Ли Чун нито веднъж не се приближи до нея. И ето — един ден, беше следобед, Хюи домъкна някакво военно походно легло с разпрано платнище. Той загуби два часа да го кърпи с рибарска връв. И същата нощ, легнали на пода в своите правоъгълници, останалите видяха как Хюи грациозно се изтегна на леглото си и го чуха да въздиша от безгранично блаженство. Той заспа и захърка преди тях.
На следния ден Мак изпуфтя по стръмнината и донесе ръждясалата пружина, която откри в някакъв куп старо желязо. С това безразличието бе нарушено. Момчетата се надпреварваха в разкрасяването на приюта „Палас“ и само подир няколко месеца той беше, ако не друго, то поне свръхмебелиран. На пода бяха проснати стари черги, имаше столове със и без облегала. Мак си достави плетен шезлонг, боядисан в червено. Имаше маси, имаше един стар, стоящ часовник от времето на бабите им, без циферблат и без машина. Стените бяха белосани — това направи помещението светло и просторно. Започнаха да се появяват картини — най-вече календари, които изобразяваха апетитни руси красавици с бутилка кока-кола в ръка. Анри им подари две творби от кокошоперушинения си период. В единия ъгъл стърчеше букет от позлатени тръстики, а на стената до часовника бе забучено снопче пера от петел.