Останалите кимнаха в знак на искрено съгласие.
— От дълго време се питам — продължи Мак — какво можем да направим за него, нещо хубаво… Нещо което ще му хареса.
— Някоя мадама — предложи Хюи.
— Той мадами си има — възрази Джоунс — Винаги се познава: като дръпне пердетата и като пусне грамофона с оная, църковната музика…
Мак се обърна укорително към Хюи:
— Ти да не мислиш, че като не гони посред бял ден голи жени по улицата, човек непременно е фльонга?
— Какво е фльонга? — попита Еди.
— Такъв, дето не може да си намери мадама — поясни Мак.
— Мен ми се ще да е нещо като празненство — подметна Джоунс.
В стаята настъпи мълчание. Мак се отмести в шезлонга. Хюи опря предните крака на стола си на пода. Всички погледнаха в пространството, а след това обърнаха очи към Мак.
— Хм! — обади се Мак. — Какво по-точно празненство би допаднало на Док? — попита Еди.
— Че колко вида празненства има? — учуди се Джоунс.
— Док няма да хареса тоя боклук от глиненото шише — помисли си на глас Мак.
— Отде знаеш? — подскочи Хюи. — Предлагал ли си му някога?
— Знам си аз — каза Мак. — Той е бил в колеж. А веднъж видях при него да влиза една с кожено палто. Не излезе. В два часа през нощта надникнах пак — църковната музика си свири… Не! На него такива работи не могат да се предлагат — и Мак напълни чашата си.
— Хич не е лошо на вкус след третата чаша — верноподанически рече Хюи.
— Не! — отсече Мак. — За Док не! Трябва да е уиски, нещо истинско!
— Той обича бира — обади се Джоунс — Цял ден прескача до Ли за бира, а понякога ходи и посред нощ.
— Според мен — започна Мак, — когато купуваш бира, купуваш много фира. Да вземем ооемпроцентовата бира. И какво? Даваш си парите за деветдесет и два процента вода, боя, мехурчета и разни такива. Еди, как мислиш, когато Хуити легне болен другия път, ще можеш ли дигна от „Ла Ида“ четири пет бутилки уиски?
— Как да не мога. Разбира се, че мога, но това ще бъде краят, край на златните яйчица. Струва ми се, че Джони и без това е станал подозрителен. Оня ден вика: „Мирише ми на една мишка, дето се казва Еди.“ Смятах известно време да се вардя и само шишето да нося.
— Така е — каза Джоунс — Гледай да не си загубиш службицата. Ако с Хуити се случи нещо, ти и така и така ще идеш за седмица две, додето си намерят друг. Мен ако питате, щом ще правим гуляй за Док, уискито трябва да си го купим. Колко струва галонът?
— Не знам — отговори Хюи. — Никога не си поръчвам повече от едно малко двойно, на един път, искам да кажа. Поръчаш ли бутилка, моментално се събират приятели, а една малка можеш да си я изпиеш цялата, преди да се натрупат наоколо.
— За да дадем на Док гуляй, ще трябват пари — каза Мак. — А ако ще правим празненство, трябва да е като хората. Трябва да има и голяма торта. Чудно, кога ли му е рожденият ден?
— За гуляй рожден ден не е нужен — отбеляза Джоунс
— Не е, ама е по-добре — продължи Мак. — Ако искаме да направим на Док празненство, от което после няма да се срамуваме, ще ни трябват десет-дванайсет долара.
Всички се спогледаха замислени. Хюи предложи:
— Консервната „Хедиондо“ наема работници.
— Не! — отсече Мак. — Имаме си добра репутация и няма защо да я разваляме. Наемем ли се на работа, работим по месец и повече. Когато ни потрябва, на работа винаги можем да се хванем. А да работим за ден-два… веднага ще ни разберат, че сме несериозни. И тогава и да се наложи да работим, никой няма да ни вземе. Всички побързаха да се съгласят и кимнаха.
— Аз пък имам намерение да поработя месец-два ноември и част от декември — каза Джоунс. — Лошо ли е да имаш пари по Коледа? Тая година и пуйка може да си опечем.
— Бога ми, защо да не може! — рече Мак. — Знам в долината на Кармел едно място, дето има стадо от хиляда и петстотин парчета.
— Долината… — замисли се Хюи. — Нали знаете, аз ходех из долината да събирам за Док разни работи — костенурки, раци, жаби. За жабите ми даваше по пет цента на глава.
— И на мен също — додаде Гей. — Веднъж му хванах петстотин жаби.
— Ако Док има нужда от жаби, всичко е наред — каза Мак. — Ще си направим една екскурзия по реката, но на Док няма да казваме за какво са ни парите и тогава ще му устроим едно страшно тържество!
В приюта „Палас“ настъпи мъртво вълнение.
— Гей — заповяда Мак, — я виж през вратата колата на Док там ли е?
Гей остави чашата си и надникна навън.
— Още я няма.
— Нищо, той ще се върне всеки миг — заключи Мак. — А сега да ви кажа как ще стане цялата работа…
ГЛАВА 8
През април 1932 година парният котел на консервната фабрика „Хедиондо“ пукна тръба за трети път в две седмици и директорският съвет, състоящ се от мистър Рандолф и един стенограф, реши, че ще излезе по-евтино, вместо да се прекъсва работата толкова често, да се купи нов котел. След време новият котел пристигна, а старият бе изнесен на празното място между бакалницата на Ли Чун и ресторант „Мечешко знаме“ и там го поставиха на дървени подпори да чака вдъхновението на мистър Рандолф, който трябваше да измисли как от него можеха да се изкарат малко пари. Ала фабричният инженер постепенно му откачи всичките ребра, за да кърпи с тях другите износени машини на „Хедиондо“. Котелът заприлича на старомоден локомотив без колела. В средата на челото му бе пробита голяма врата, а по-долу имаше ниска вратичка за пещта. Лека полека той почервеня и прогни от ръжда, наоколо му поникнаха диви ружи, а излющената ръжда хранеше буренака. Разцъфнал бръшлян плъзна по стените му. Див анасон парфюмираше околния въздух. Някой подхвърли коренче от татул, избуяха месести стъбла, камбанките на големи бели цветове увиснаха пред отвора на котела и нощем ухаеха на любов и трепет с невероятно сладостен и вълнуващ аромат.