През 1935 година в котела се нанесоха господин и госпожа Сам Малой. По това време ребрата вече ги нямаше и вътре беше просторно, сухо и сигурно като в апартамент. Е, вярно, за да влезе човек през вратичката на пещта, трябваше да лази на четири крака, но веднъж влязъл, можеше да се изправи в средата и не би могъл да мечтае за по-сухо и по-топло жилище. Семейство Малой прокара през вратичката един дюшек, който от това се разкъса, и се установи на квартира. Господин Малой беше щастлив и доволен; доста време същото важеше и за госпожа Малой.
На стръмното, под парния котел, се търкаляха няколко огромни тръби, също захвърлени от „Хедиондо“, Краят на 1937 година се случи богат с улов на риба, консервните фабрики работеха денонощно, поради което настъпи и жилищна криза. Точно тогава господин Малой започна да дава на ергени по-големите тръби под наем — за нощувка, срещу съвсем нищожна такса. С парче насмолена хартия от едната страна и чердже от другата те станаха удобни спални, макар че хората, свикнали да спят свити на кълбо, трябва или да променят навиците си, или да напуснат. Имаше и такива, които се оплакваха, че собственото им хъркане ехтяло в тръбите и ги будело. Но общо взето, господин Малой си осигури дребен, но постоянен бизнес и беше щастлив.
Госпожа Малой беше доволна до момента, в който съпругът й стана наемодател — тогава тя почна да се променя. Най-напред черга, след това вана, а после и лампа с пъстър копринен абажур. Най-накрая, пропълзяла един ден в котела на лакти и колене, тя се изправи и леко запъхтяна изрече:
— При Хелман продават пердета. Истински дантелени пердета, поръбени със синичко и розово, по долар и деветдесет и осем комплекта, заедно с пришити летви.
Господин Малой се изправи на дюшека.
— Пердета? Защо са ти пердета, за бога?
— Обичам всичко да е хубаво — поясни госпожа Малой. — Винаги съм обичала и на теб да ти е хубаво. — Долната й устна се разтрепера.
— Но, мила — викна Сам Малой, — аз нямам нищо против пердетата. Обичам пердета…
— Само долар и деветдесет и осем! — Госпожа Малой потръпна. — Свидят ти се долар и деветдесет и осем. — Тя подсмръкна и гръдта й се надигна.
— Не ми се свидят — оправда се господин Малой. — Но, мила, Христос ни е свидетел — какво ще правим с тия пердета? Нямаме прозорци!
Госпожа Малой плака, плака, а Сам я приласка да я утеши.
— Мъжете чисто и просто не разбират какво чувствуват жените — хълцаше тя. — Мъжете нито веднъж не са се постарали да се поставят на мястото на една жена…
Сам се протегна до нея и дълго разтриваше гърба й докато най-сетне тя заспа.
ГЛАВА 9
Колата на Док спря пред лабораторията. Мак и момчетата тайно наблюдаваха Хейзъл, който помогна да внесат чувала с морските звезди. След малко Хейзъл се изкачи изтощен по стръмната пътечка към „Палас“. Панталоните му бяха напоени с морска вода чак до бедрата, а там, където бяха вече изсъхнали, солта образуваше бели пръстени. Той се отпусна тежко на лакирания, люлеещ се стол, негова собственост, и изцеди водата от гуменките си.
— Как се чувствува Док? — попита Мак.
— Чудесно — отвърна Хейзъл. — Не можеш му разбра ни една дума. Знаете ли какво каза за миризливите буболечки? Хайде по-добре да не ви разправям.
— Вижда ли ти се в добро настроение? — продължи да разпитва Мак.
— Как не! Уловихме двеста-триста звезди. Отлично се чувствува.
— Питам се да идем ли всичките. — Мак зададе този въпрос на себе си и сам си отговори: — Не, струва ми се, че е по-добре един да отиде. Отидем ли всички, ще го смутим.