Док се доближи до масата и надраска бележка до Ред Уилямс от бензиностанцията, с която разрешаваше да се дадат на Мак десет галона бензин.
— Вземи — подаде той бележката на Мак.
— Док — Мак широко се усмихваше, — само да си посмял довечера, като си легнеш, да мислиш за жабите. Докато се върнеш, ще ти напълним и цукалото с жаби.
Изпълнен със съмнения, Док го изгледа как се отдалечава. Отношенията на Док с Мак и момчетата си бяха от край време любопитни, но никога не са бивали от полза за Док. Натъжен, той си припомни случая, когато Мак му продаде петнайсет котарака, а до вечерта стопаните им дойдоха и си ги прибраха до един. „Мак — беше го запитал Док, — защо ми носиш все котараци?“, на което Мак бе отвърнал: „Това, Док, е мое откритие, но на теб ще кажа, защото си ми добър приятел. Правиш си голяма телена клетка и никаква примамка не ти трябва. Нали разбираш — просто слагаш вътре една женска котка и по тоя начин хващаш всички мръсни котараци на квартала.“
От лабораторията Мак пресече Улицата и бутна летящата врата на Личуновата бакалница. Госпожа Ли режеше бекон на големия касапски дръвник. Някаква братовчедка на Ли подреждаше леко повехнали марули — точно тъй, както всяко момиче би подреждало разпуснатите си букли. Върху един грамаден куп портокали спеше някаква котка. Ли Чун се намираше на обичайното си място, между тютюневия тезгях и лавиците с напитките. Когато Мак влезе, потропването на пръста му върху паничката за дребни пари леко се ускори. Мак реши да не губи време в уводи.
— Ли — почна той, — Док е изправен пред проблем. Получил е голяма поръчка за жаби от музея в Ню Йорк. За Док значи много. Махни печалбата! Да получиш такваз поръчка — това е голяма чест! Док обаче трябва да замине на юг, а аз и момчетата обещахме да му помогнем. Мисля, че приятелите на всеки човек са длъжни да му се притекат на помощ с каквото могат и когато могат, особено на такова чудесно момче, като Док. Обзалагам се, че при тебе той харчи по шейсет-седемдесет долара всеки месец, нали?
Ли Чун продължаваше предпазливо да мълчи. Тлъстият му пръст едва помръдна от паничката за дребни, но потрепваше леко като изопната опашка на дебнеща котка. Мак премина към изложението:
— Ще ни разрешиш ли да вземем старата ти камионетка, да идем по Кармел и да наловим жаби за Док, за добрия стар Док?
Ли Чун тържествуващ се усмихна:
— Камион не стлува. Лазбит.
Това сепна Мак, но само за миг, и той пак се окопити.
— Виж! — рече той и разгърна бележката за бензина върху тезгяха. — Виж! Док се нуждае от тия жаби! Даде ми това нареждане за бензин само за да му ги доставим. Мога ли да излъжа Док? Гей е добър механик. Ще ни дадеш ли камионетката, ако я докара в добра форма?
Ли отметна глава, за да види Мак през полуочилата си. В предложението, както личеше, нямаше нищо смущаващо. Камионът наистина не вървеше. Гей наистина беше добър механик, а нареждането за бензина беше достатъчно доказателство за добра воля.
— За колко влеме? — попита Ли.
— Може половин ден, може и цял. Докато наловим жабите.
Ли беше неспокоен, но не виждаше никакъв изход. Рискове имаше, той не се заблуждаваше в това.
— О’кей — съгласи се Ли.
— Много добре — каза Мак. — Знаех си, че Док може да разчита на тебе. Ей сега ще пратя Гей при камиона. — Обърна се да си върви, но сякаш се досети: — Между другото… Док ще ни плати по пет цента на парче. Ще наловим седем-осемстотин жаби. Няма ли да дадеш едно шише „Стари кецове“, докато се върнем с жабите?
— Няма! — приключи Ли Чун.
ГЛАВА 10
Франки започна да идва в Западната биологична, когато беше на единайсет години. Десетина дни той само стоеше пред вратата на приземния стаж и надничаше. Един ден прекрачи прага й. Десет дни по-късно беше вече в приземието. Имаше много големи очи, а косата му беше тъмна, твърда и мръсна. Мръсни бяха и ръцете му. Той вдигна от пода шепа талаш, сложи го в кофата за боклук и погледна Док, който лепеше етикети на мострените стъкленици с пурпурни велели7. Най-сетне Франки се приближи до работната маса и допря до нея мръсните си пръсти. Да стигне дотук му трябваха три седмици, а беше готов да изхвръкне оттук всеки момент. Най-накрая Док го заприказва:
— Как се казваш, момчето ми?
— Франки.
— Къде живееш?
— Горе — посочи той хълма.
— Защо не си на училище?
— Не ходя на училище.
— Защо?
— Не ме искат.
— Мръсни са ти ръцете. Миеш ли се?
Франки беше поразен, отиде до умивалника и си изжули ръцете. Оттогава насетне той жулеше ръце до червено едва ли не всеки ден.