Ли беше кръглолик и вежлив. Говореше високопарен английски и никога не произнасяше „р“. Когато в Калифорния се водеха тъй наречените войни между нелегалните китайски организации, сегиз-тогиз за главата на Ли определяха награда. В такива случаи той скришно заминаваше за Сан Франциско и постъпваше в болница, докато му се размине. Никой не можа да разбере какво прави с парите си. Може би не ги получаваше. Може би цялото му богатство се състоеше от неплатени сметки. Но инак си живееше добре и се радваше на уважението на всички свои съседи. Вярваше в клиентите си, докато не разбереше, че всякакво доверие е вече смешно. Понякога допускаше търговски грешки, но дори и тях превръщаше в изгода — печелеше ако не друго, то поне благоразположението на хората. Тъй стана с нощния приют и аперитив „Палас“. Всеки друг, освен Ли Чун, щеше да погледне на сделката като на пълна загуба.
Мястото на Ли Чун в бакалницата беше зад тезгяха за тютюн. Вляво от него се мъдреше тефтерът със сметките, а вдясно — сметалото. В стъкления шкаф имаше кафяви пури, цигари „Бул Дърам“ и „Петимата братя“, сместа за лула „Дюк“, а зад гърба му, върху лавиците по стената, в еднолитрови, половинки и четвъртлитрови бутилки стояха „Олд Грийн ривър“, „Олд Таун Хаус“, „Олд кърнъл“ и любимото, но слабо уиски „Старият Тенеси“ с гарантирана отлежалост четири месеца — евтино и познато в околността под името „Старите кецове за тенис“. Ли Чун заставаше между уискито и посетителите не току тъй. Някои по-практични глави се бяха опитвали при случай да отвлекат вниманието му към другия край на магазина. Из помещението се въртяха братовчеди, племенници, синове и снахи, но Ли никога не се отделяше от тютюневия тезгях. За маса му служеше горното стъкло на витринката. Слагаше своите месести и нежни ръце върху стъклото, а пръстите му мърдаха като малки неуморни кебапчета. На левия му среден пръст бе нанизана широка златна венчална халка — едничкият му накит — и с него той потропваше тихо по гумената паничка за дребни монети, чиито ситни каучукови зрънца отдавна се бяха изтрили. Устата на Ли бе пълна с ласкателство, а когато се усмихнеше, в нея светваше блясък на злато — богат и топъл. Носеше очила с половин стъкла и тъй като на всичко гледаше през тях, килваше глава назад, за да погледне в далечината. Лихвите, отбивите, събирането и изваждането — всичко изчисляваше на сметалото с дребните си игриви пръсти-кебапчета, при което кафявите му дружелюбни очи шареха из бакалницата, а зъбите му проблясваха към купувачите.
Стъпил върху куп вестници, да не му изстиват краката, една вечер той стоеше на обичайното си място и с присмех и печал превърташе в ума си сделката, извършена следобеда и повторно сключена малко по-късно още същия следобед.
На излизане от бакалницата, ако кривнете напряко през обраслото с трева запустяло място, избирайки пътя си сред огромните ръждясали тръби, изхвърлени от консервните фабрики, ще забележите проправена в буренака пътечка. Тръгнете по нея, покрай кипариса, през железопътната линия, после по отрязания склон, в който бяха набити железни скоби вместо стъпала, и ще се озовете пред дълга ниска постройка, която отдавна се използуваше като склад за рибено брашно. Тя представляваше чисто и просто обширно, затворено пространство с огромен покрив и принадлежеше на един измъчен джентълмен на име Хорас Абивил. Хорас имаше две жени и шест деца и в продължение на години, чрез молби и увещания, успя да затъне в такъв дълг към бакалницата, какъвто никой в Монтерей нямаше. Този ден той влезе в бакалницата и при сянката на неотстъпчивост, която прекоси челото на Ли, умореното и неспокойно лице на Хорас трепна. Месестият пръст на Ли почукваше гумената паничка. Хорас сложи ръце върху тютюневия тезгях с дланите нагоре.
— Ако не се лъжа, имам да ти давам пари, много пари — почна той направо.
Зъбите на Ли лъснаха. Хареса му това начало, тъй различно от всичко останало, което бе чувал. Важно кимна, ала реши да изчака целия номер.
Хорас извади език и обилно наплюнчи устните си открай докрай.
— Не ми се ще тоя дълг да тегне и върху децата. На бас се хващам, че сега няма да ми дадеш и една ментова дъвка за тях.
Лицето на Ля Чун показа, че е съгласен с това заключение.
— Да, много пали — рече той.
Хорас продължи: