— В моя имот не позволявам да се пали огън.
— Добре де, съжаляваме — продължи Мак. — Веднага си тръгваме, капитане. Ние… разбирате ли работим за едни учени. Мъчим се да наловим жаби. Хората работят върху рака, а ние им помагаме с жаби.
Човекът за миг се поколеба.
— Че какво правят с жабите? — запита той.
— Как да ви кажа, сър… Заразяват жабите с рак и така ги проучват, правят си опити. И ще ликвидират рака, само да има жаби! Но щом не ни искате в своя имот, ние, капитане, веднага ще си отидем. Ако знаехме, нямаше да дойдем. — В този момент Мак като че за пръв път забеляза кучето. — Боже мой, каква чудесна кучка! — ентусиазира се той. — Прилича ми на Нола, дето миналата година спечели състезанието във Вирджиния. Сигурно е вирджинска, нали, капитане?
Капитанът се подвоуми и излъга:
— Да — отсече той накъсо. — Но куца. Кърлежите я нападнаха точно по плешката.
Мак бе моментално обладан от съчувствие: — Може ли да проверя, капитане? Я ела, мойто момиче! Ела, ела при мене. — Пойнтерът погледна господаря си и се примъкна до Мак. — Хвърли в огъня две три съчки да видя по-добре! — заповяда той на Хейзъл.
— Раната е горе, високо, та не може да си я ближе — поясни капитанът и се наведе през рамото на Мак да гледа.
Мак изстиска малко гной от страхотната зееща рана върху плешката на кучето.
— И аз имах едно куче с такава работа — гнойта проникна чак навътре и го уби. Скоро е раждала, нали?
— Да — потвърди капитанът, — шест. Слагах й йод.
— Не — рече Мак, — не помага. Да имате в къщи английска сол?
— Има в един голям буркан.
— Тогаз ще направите загряващ компрес с английска сол и ще го поставите тук. Нали виждате, отслабнала е от кученцата. Срамота е да се разболее точно сега. И кученцата ще загубите. — Пойнтерът надникна дълбоко в очите на Мак и близна ръката му. — Да ви кажа ли, капитане, какво ще направим? Ще я излекувам аз. Английската сол ще си каже думата. Това е най-доброто.
— Знаете ли — капитанът погали кучката по главата, — горе пред къщата имам един басейн, пълен с жаби. Нощно време от тях не мога да спя. Я елате, потърсете там. По цяла нощ квакат. Много ще се радвам, ако ме отървете от тях.
— Прекрасно от ваша страна — каза Мак. — Обзалагам се, че докторите ще ви бъдат благодарни за това. Но най-напред ми се иска да сложим на това куче компрес. — Мак се обърна към другите: — Изгасете огъня, искрица да не остане и почистете наоколо. Нима ще оставим такава бъркотия? Аз и капитанът ще отидем да се погрижим за Нола. Като почистите, елате и вие. — Мак и капитанът се отдалечиха, закрачили един до друг.
— Бас държа, стига да е искал, Мак е можел да стане президент на Съединените щати — отбеляза Хейзъл и ритна пясък върху огъня.
— И какво щеше да прави? — възрази Джоунс. — В това не би имало нищо весело.
ГЛАВА 14
Вълшебна е ранната утрин на улица Консервна. В мъглявия промеждутък, когато е вече светло, но слънцето още не е изгряло, обляна в сребристо сияние, Улицата сякаш увисва някъде извън времето. Уличните фенери угасват, а буренакът става блестящозелен. Вълнообразните покриви на консервните фабрики светят с опаловото лъчезарие на платината и стария пиринч. В този миг автомобили още няма. Улицата е притихнала, без движение и без труд. Чува се прибоят, който подплисва между купищата отпадъци от фабриките. Миг на затишие, миг на пустота, една кратка ера на отдих. Котките се прехвърлят през стоборите и като сироп се проточват на земята да дирят рибешки глави. Смълчани кучета пристъпват в ранната утрин с царствена походка и разсъдливо търсят място да надигнат крак. Пристигат морските чайки, изплющяват с криле и кацват върху покривите на фабриките в очакване на всекидневните отпадъци. Те се нареждат една до друга по най-високите части на покривите. Откъм скалите при морската станция Хопкинс долитат гласовете на тюлените, които вият като кучета. Въздухът е прохладен и свеж. В задните дворове лалугерите издигат утринните си купчинки от влажна пръст, изпълзяват и придърпват цветята в дупките си. Мяркат се малко хора толкова, колкото да изглежда още по-пусто. Прибира се някое от момичетата на Дора, което е било на посещение при клиент, прекалено богат или прекалено болен, за да дойде лично в „Мечешко знаме“. Гримът й е малко поразмазан, а нозете й са уморени. Ли Чун изважда кофите за смет и ги подрежда на бордюра. Откъм морето се задава старият китаец, прешляпва Улицата и се загубва нагоре покрай „Палас“. Фабричните пазачи поглеждат навън и примигват на утринната светлина. Разпоредителят на „Мечешко знаме“ излиза на верандата по фанелка, протяга се, прозява се и храчи. С дълбок ехтеж като в тунел откъм тръбите се носи хъркането на квартирантите на господин Малой. Това е опаловият час, границата между деня и нощта, когато времето спира и се замисля за себе си.