На другата сутрин камиончето, модел Т, се завърна победоносно на улица Консервна, прескочи канавката и изскърца през буренака до мястото си зад бакалницата на Ли Чун. Момчетата подпряха предните му колела с дървените трупчета, източиха останалия бензин в петгалоновата тенекия, ваеха си жабите и изтощени се прибраха у дома, в приюта „Палас“. Докато момчетата се мъчеха да запалят голямата печка, Мак направи официално посещение на Ли Чун. Той разказа за големия успех на експедицията, за стотиците уловени жаби. Ли срамежливо се усмихваше в очакване на неизбежното.
— Този път сме добре — ентусиазирано почна Мак. — Док ще ни плати по пет цента на жаба, а имаме близо хиляда.
Ли кимна. Цената беше нормирана. Всеки знаеше това.
— Док го няма — продължи Мак. — Бога ми, колко много ще се зарадва, като види всички тия жаби!
Ли отново кимна. Знаеше, че Док го няма, и разбираше също накъде отива разговорът.
— А какво ще кажеш… — подаде Мак, сякаш мисълта току що му бе хрумнала. — В момента сме малко закъсали… — Той се помъчи да придаде на думите си смисъла на нещо необичайно.
— Никакво уиски — каза Ли Чун и се усмихна.
— Че за какво ни е уиски? — Мак се обиди. — Имаме си цял галон от най-чудното уиски, до което някога се е допирал език — цял един галон, ако не и повече, проклет да е! Между другото аз и момчетата бихме искали да прескочиш до нас да го опиташ. Казаха да те поканя.
Противно на волята си, Ли радостно се усмихна. Не биха му предлагали, ако нямаха.
— Не — рече Мак, — да говорим открито. Аз и момчетата доста сме го закъсали и сме доста изгладнели. На теб ти е известно, че жабите се плащат по един долар за двайсет парчета. Но Док сега го няма, а ние сме гладни. Тъй че намислихме следното: понеже не искаме да губиш, ще ти дадем двайсет и пет жаби за долар. Имаш пет жаби печалба и двете страни са доволни.
— Не! — отсече Ли. — Никакви пали!
— По дяволите, Ли! Ние имаме нужда само от малко продукти. Виж какво, искаме да направим на Док едно малко тържество, когато се върне. Питие имаме колкото щеш, но може би ще ни трябват малко пържоли, такива работи въобще. Той е такова чудесно момче! Я кажи, дявол да го вземе, когато жена ти я болеше зъб, кой й даде опий?
Мак победи. Ли беше задължен на Док, дълбоко задължен. Само че трудно можеше да разбере отде накъде задълженията му към Док трябва непременно да означават вересия за Мак.
— Ние не искаме да залагаме жабите при тебе — продължи Мак, — а направо ще ти дадем на ръка по двайсет и пет жаби за всеки долар стока. И ти също ще заповядаш на тържеството, нали?
Мозъкът на Ли, също като мишка в долап със сирене, започна да души предложението. Той не успя да установи нищо опасно. Всичко беше законно. Жабите наистина бяха валута, що се отнася до Док, цената им беше установена, а Ли щеше да получи двойна печалба. Печелеше от петте жаби в добавка, а освен това имаше и надценката на стоките си. Цялата работа зависеше от това — имат ли наистина жаби.
— Да вълвим да видим жаби — каза той най-после.
Пред „Палас“ Ли опита уискито, погледна мокрите торби с жаби и се съгласи на сделката. Постави обаче условие, че няма да приема умрели жаби. Мак му отброи петдесет жаби в една консервна кутия, върна се с него до бакалницата и получи бекон, яйца и хляб за два долара.
Очаквайки оживена търговия, Ли донесе един сандък и го сложи при зеленчука. После изсипа петдесетте жаби в него и го покри с мокър кеневирен чувал, за да поддържа духа на своите питомци.
Търговията наистина се оживи. От склона се смъкна Еди и си купи „Бул Дърам“ за две жаби. Малко по-късно, когато цената на кока-колата се повиши от една на две жаби, Джоунс се обиди. Всъщност стана тъй, че към края на деня огорчението се увеличи, а цените се покачиха. Вземете например пържолите — най-добрите пържоли не биваше да струват повече от двайсет жаби килото, но Ли взе да ги дава за двайсет и пет. Конфитюрът от праскови стигна астрономическата цена от осем жаби за кутия втори номер. Ли държеше клиентите си за шията. Той беше напълно сигурен, че нито Евтиният базар, нито Холман биха се съгласили на тази нова парична система. И ако момчетата държаха да имат пържоли, трябваше да платят на Ли цената, която той поставяше. Страстите особено се разгорещиха, когато на Хейзъл, който от дълго време мечтаеше за чифт златисти копринени нашивки, бе заявено, че ако не иска да заплати за тях трийсет и пет жаби, може да иде другаде да си ги купи. В невинното и достойно за похвала търговско споразумение започваше вече да прониква отровата на алчността. Злобата растеше. Но растеше и купчината от жаби в сандъка на Ли.
Паричните неприятности не можеха да се загнездят много дълбоко у Мак и момчетата, защото не бяха сметкаджии. Те не измерваха радостта си с продадена стока, своето „аз“ — с банкови сметки, нито обичта си — с цената, която им струваше тя. Макар и умерено раздразнени от това, че Ли ги приемаше като средство за икономическо замогване, а вероятно и за икономически скок, то не пречеше беконът и яйцата за два долара да плуват в стомасите им върху една достойна глътка уиски, а точно върху закуската да плува друга глътка уиски. Седяха на собствените си столове в собствения си дом и наблюдаваха Дарлинг, която се учеше да пие консервирано мляко от една сардинена кутия. Дарлинг беше и съдбата й бе отредила да си остане щастлива кучка, защото в една компания от петима мъже има пет различни теории за дресирането на кучетата — теории, които влизаха в конфликт помежду си, поради което Дарлинг въобще не получи някакво възпитание. Дарлинг беше преждевременно развита кучка. Още от самото начало спеше в леглото на тоя, който последен й бе предложил подкуп. За нея понякога те наистина открадваха. Ревнуваха я един от друг. От време на време и петимата се съгласяваха, че нещата трябва да се променят и че Дарлинг трябва да бъде привикната на дисциплина, но докато разискваха какъв ще бъде методът, намерението им неизменно се изпаряваше. Бяха влюбени в нея. Малките локвички, които тя оставяше по пода, намираха за очарователни. Дотягаха на всичките си познати с нейната интелигентност и биха я уморили от ядене, ако в края на краищата тя не проявяваше повече благоразумие от тях. Джоунс й направи леговище в дъното на стария часовник, но Дарлинг не го използува нито веднъж. Според капризите си тя спеше ту с един, ту с друг. Дъвчеше одеялата, разпаряше дюшеците, пилееше перушината на възглавниците. Кокетираше и настройваше господарите си един срещу друг. А те я намираха възхитителна. Мак възнамеряваше да я научи някой и друг фокус, та да я показва по панаирите, но така си и остана, без дори да я обезпокои.