Ли Чун държеше забележителен магазин. Така например повечето магазини през октомври доставят жълта и черна разтегателна хартия, черни книжни котараци, маски и тикви от картон. Около Вси светии търговията е оживена и тогава тези неща изчезват. Разпродават ли се, или ги изхвърлят, но през юни, да речем, не можеш да си ги купиш. Същото се отнася и до реквизита за Четвърти юли — знаменца, разноцветни ленти и фойерверки. Къде отиват през януари? Няма ги, никой не знае къде са. Но при Ли Чун не беше тъй. При Ли Чун човек можеше да си купи валентинови сърца през ноември, трилистни детелини, секирки и книжни череши12 през август. Той още пазеше фойерверки, складирани през 1920 година. И една от загадките беше къде държи всички тези неща, след като магазинчето му не беше много голямо. Имаше бански костюми, доставени по времето, когато на мода са били дългите поли, черните чорапи и шарените кърпи за глава. Имаше велосипедни челюсти, совалки за наплитане на дантели и маджонг13. Имаше значки, на които пишеше „Не забравяйте Мейн“, и филцови байрачета в чест на Побойника Боб14. Имаше сувенири от Тихоокеанската международна изложба в Панама през 1915 година — малки кулички от скъпоценни камъни. В Личуновата търговия имаше още една общоневъзприета особеност. Никога не правеше разпродажби, никога не намаляваше цените и никога не пускаше преоценени стоки. Стока, която през 1912 година е струвала трийсет цента, струваше трийсет цента и сега, макар на някои да се струваше, че мишките и молците са снижили стойността й. Но никой не повдигаше въпрос. Ако човек иска да украси една лаборатория ей тъй, по-общо, без да се придържа о сезонните празници, а просто да създаде впечатление за нещо средно между пиршество и парад от знамената на всички народи, бакалницата на Ли Чун е единственото място, откъдето трябва да се снабди с необходимото.
Мак и момчетата знаеха това. Мак каза:
— А отде ще вземем голямата торта? Ли има само от малките готови торти.
На Хюи му беше провървяло толкова много преди малко, че сега отново опита късмета си:
— А защо Еди да не опече торта? — предложи той. — Нали известно време е работил като готвач в „Сан Карлос“?
Внезапното въодушевление от тази идея изтръгна от спомените на Еди признанието, че никога не е пекъл торта.
На всичко отгоре Мак постави въпроса откъм сантименталната му страна:
— За Док това ще значи много. Няма да бъде като ония гадни и клисави купешки торти. Ще бъде торта, направена със сърце!
Със стопяването на следобеда и уискито въодушевлението се покачваше. Набезите до Ли Чун станаха безброй. Единият жабешки чувал бе вече празен, а сандъкът на Ли се препълни. Към шест часа привършиха галона уиски и вече се купуваха по половин кварт „Стари кецове за тенис“ срещу петнайсет жаби, но затова пък върху дъските на приюта „Палас“ се издигаше грамада от декоративни материали: километри разтегателна хартия в чест на всички признати празници, както и някои, които вече не се празнуваха.
Еди се грижеше за печката като квачка. Той печеше торта в легена. Като направи известни съкращения в рецептата й, компанията гарантира, че всичко ще излезе, както трябва. Но тортата започна да се държи необикновено още от самото начало. Когато тестото бе готово, то почна да се гърчи и да пъшка, сякаш в него се боричкаха и премятаха някакви животинки. Във фурната то издигна мехур, голям колкото бейзболна топка — тази топка се втвърди, лъсна и след това спадна със съсък. От това се образува такава вдлъбнатина, че Еди замеси още едно кълбо тесто и запълни дупката. Тортата и сега продължаваше да се държи странно — дъното прегаряше и пускаше черен дим, а горната й лепкава част се надигаше и спадаше със слаби последователни експлозии.
Когато най-сетне Еди я извади да изстине, тя приличаше на някоя от миниатюрите на Бел Гедийс15 — бойно поле върху застинала лава.
На тортата не й провървя, защото, докато момчетата украсяваха лабораторията, Дарлинг изяде каквото можа, повърна го и накрая се сви в още топлото тесто и се унесе в сън.
Награбили разтегателните хартии, маските, метлените дръжки и картонените тикви, червените, белите и сините ленти, Мак и момчетата прекосиха празното място и Улицата и отидоха в лабораторията. С последните жаби се разделиха заради един кварт „Стари кецове за тенис“ и два галона вино от 49 цента.
— Док много обича вино — каза Мак. — Струва ми се, че обича виното повече от уиски.
Док никога не заключваше лабораторията. Придържаше се о теорията, че всеки, който наистина иска да се промъкне вътре, лесно би сторил това, че хората по природа са честни и че на последно място не притежава нищо особено, което обикновеният човек би искал да открадне. Ценните му неща — книгите, грамофонните плочи, хирургическите инструменти и микроскопите — това бяха все предмети, които никой практичен обирник не би погледнал повторно. Тази теория беше безупречна, що се отнася до крадците, джебчиите и клептоманите, но по отношение на приятелите му беше напълно безпредметна. Книгите му често се „заемаха“. В негово отсъствие не можеше да оцелее нито една консерва зелен фасул, а няколко пъти, завръщайки се късно, бе намирал и гости в леглото си.
15
Бел Гедийс — художник-декоратор в „Метрополитен опера“, известен с миниатюрите си от хартиена каша