Мак беше в клозета и чистеше окървавеното си лице с мокри книжни салфетки. Док отвори едната бутилка и като поднесе под нея чаша под ъгъл, за да не се получи прекомерно голяма яка от пяна, нежно я напълни. Напълни втора чаша и отнесе и двете в предната стая. Мак се върна, продължавайки да попива устата си с мокри салфетки. Док му посочи с глава едната чаша. Мак отвори гърло и без да преглъща, изля в него половината чаша. После шумно въздъхна и се вторачи в бирата. Док беше пресушил своята. Донесе бутилката, напълни чашите повторно и седна на кревата.
— Как стана това?
Мак сведе очи към пода и от устата му в бирата капна капка кръв. Обърса отново разкъсаните си устни.
— Аз и момчетата искахме да ти устроим празник. Мислехме, че ще се върнеш снощи.
— Разбирам — кимна Док.
— Само че го изпортихме — каза Мак. — И каква полза, ако ти кажа, че съжалявам? Съжалявал съм цял живот. Това не е за първи път. Винаги е било така. Мак отпи голяма глътка. — Бях женен. Същото. Каквото и да направя, все калпаво ще излезе. Тя не можа повече да изтърпи. И нещо хубаво да направех, пак ставаше тъй, че й отравях живота. Подарък да й направя, все ще има нещо не съвсем в ред. Само я наскърбявах. И повече не можа да изтрае. И така беше навсякъде, додето не го ударих на палячовщини. Сега вече за нищо друго не ме бива освен да се правя на палячо. Мъча се да разсмивам момчетата.
Док отново кимна. Сбрала в едно примирение и печал, в главата му музиката отново зазвуча.
— Знам — рече той.
— Зарадвах се, когато ме удари — продължи Мак. Помислих си: това ще ми бъде за урок, никога няма да го забравя. Но по дяволите, аз нищо няма да запомня. Никакъв урок не е това, Док — извика Мак, — мен ако питаш, всички бяхме весели и прекарахме чудесно. Знаехме си, че си доволен, защото празненството е в твоя чест. И се радвахме. Мен ако питаш, беше веселба и половина. — Той махна с ръка към остатъците по пода. — Като бях женен, беше същото. Всичко ще намисля, а после… никога не излиза, както съм го намислил.
— Знам — повтори Док, После отвори втората бутилка и напълни чашите.
— Док — каза Мак, — аз и момчетата всичко ще почистим и ще си платим за счупеното. Ще си платим, па макар и подир пет години.
Док бавно поклати глава и попи пяната по мустаците си.
— Не. Аз ще си почистя. Зная кое къде стои.
— Ще си платим, Док.
— Не, Мак, няма да платите. Все ще мислите за това и дълго време все ще ви тревожи, но няма да платите. Само стъклениците струват може би триста долара. Не казвай, че ще си платите. От това само ще се чувствувате неудобно. Ще минат две, а може и три години да минат, докато забравите и се отпуснете наново. А че няма да платите, няма.
— Струва ми се, прав си — съгласи се Мак. — Бог да ме убие, зная, че си прав. Но какво да направим?
— Размина ми се — рече Док. — Изкарах си го на устата ти. Хайде да забравим!
Мак допи бирата и стана.
— Довиждане, Док.
— Довиждане… Кажи, Мак, а какво стана с жена ти?
— Де да знам — отвърна Мак. — Отиде си. — Той се свлече непохватно по стълбите, прекоси празното място и се изкатери по стръмната пътека за приюта „Палас“. Док го изгледа през прозореца. Сетне примирено посегна към метлата зад бойлера. И изгуби цял ден да почиства безпорядъка.
ГЛАВА 22
Анри художникът не беше французин и истинското му име не беше Анри. Той не беше и истински художник. Но така се бе вживял в разните историйки за Латинския квартал в Париж, че сякаш живееше там, макар и никога да не бе стъпвал в Париж. Трескаво следеше по списанията дадаистичните движения и схизми с цялата им ревност и фанатизъм, поразително прилични на женските, мистериите около създаването и разпадането на школите. Редовно въставаше против остарелите похвати и изразни средства. Едната година се отказваше от перспективата. На другата — от червения цвят, нищо че беше основата на пурпурния. Накрая изобщо се отказа да рисува. Не беше известно дали Анри е добър художник, защото с такава страст се хвърляше в разните направления, че почти не му оставаше време да нарисува каквото и да било.
Рисуването му можеше да се постави под въпрос. Защото човек не би могъл да го прецени напълно, имайки предвид само произведенията му от различно оцветени кокоши пера и мидени черупки. Но като лодкостроител той бе ненадминат. Анри бе неповторим майстор. Преди години, когато започна лодката си, той живееше в палатка, докато сглоби корпуса и каютата. Тогава се премести в тях и намерил се вече под покрив, се посвети изцяло на лодката. Не строеше, а ваеше. Лодката имаше дължина тридесет и пет стъпки и профилът й непрекъснато се преустрояваше. Известно време беше с остър нос и ветриловидна задница като разрушител. Друг път далечно напомняше каравела. Тъй като Анри нямаше никакви пари, минаваха месеци, докато си намери било парче желязо, било шепа пиринчени болтове. Но друго не му и трябваше, защото Анри изобщо нямаше желание да довърши лодката.