— Няма да дойда — каза Док. — Я си представи, че е дух? Аз в духове не вярвам и видя ли го, страшно ще се уплаша. А представи си, че ти го видиш, а пък аз не го видя — значи е било халюцинация и тогава ти ще се уплашиш.
— Но какво да направя? Ако пак го видя, вече знам какво ще се случи и сигурно ще умра. Той нямаше вид на убиец, разбираш ли? Беше хубав и момченцето беше хубаво, а и двамата пет пари не даваха. И взе, че преряза гърлото на момченцето. Видях го!
— Не зная — отвърна Док. — Нито съм по душевните болести, нито съм ловец на вещици, нито пък имам намерение тепърва да ставам.
В приземния етаж се чу гласът на момиче.
— Здравей, Док! Мога ли да вляза?
— Влизай! — рече Док.
Момичето беше почти красиво и много пъргаво. Док й представи Анри:
— Бълнува го един въпрос — или е било дух, или го измъчва болен мозък, а не знае кое от двете. Разкажи й, Анри.
Анри повтори цялата история. В очите на момичето светнаха искри.
— Но това е страшно! — възкликна тя, когато Анри свърши. — Никога през живота си не съм помирисвала дух. Хайде да отидем горе, да видим ще се върне ли!
На Док му стана малко криво, когато излязоха заедно. В края на краищата тя беше дошла като негова приятелка.
Момичето така и не видя духа, но хареса Анри и едва пет месеца по-късно тясната каюта и липсата на клозет я накараха да го напусне.
ГЛАВА 23
Приютът „Палас“ бе налегнат от черно униние. Изпари се цялата радост. Мак се върна от лабораторията с разкъсана уста и разбити зъби. В знак на нещо като самонаказание той не си изми лицето. Легна на леглото си, преметна завивката презглава и цял ден не стана. Сърцето му беше разкъсано като устата. Припомни си всички злини, които бе вършил в живота си. Всичко, сторено от него, сега му се струваше лошо. Обзе го печал.
Известно време Хюи и Джоунс седяха така, взираха се в празното пространство, после се смъкнаха намръщени до консервната фабрика „Хедиондо“ да искат работа и бяха приети.
Хейзъл се чувствуваше тъй зле, че слезе в Монтерей, сби се с един войник и умишлено загуби боя. И това, че го натупа здравата човек, когото Хейзъл можеше да смаже, без окото му да мигне, малко го поокопити.
Дарлинг беше единственото щастливо същество в целия дом. Тя прекара деня под леглото на Мак, блажено дъвчейки обущата му. Беше умна кучка с много остри зъби. На два пъти в черното си отчаяние Мак се присягаше под кревата, хващаше я и я слагаше до себе си да му прави компания, но тя се отскубваше и продължаваше да дъвче обущата му.
Еди тихомълком се замъкна в „Ла Ида“ на раздумка с приятеля си, бармана. Получи две-три чаши пиене и взе на заем шепа петаци, с които пет пъти поред пуска монетния грамофон да му свири „Меланхоличното гадже“.
Върху Мак и момчетата легна облак — те сами съзнаваха това и знаеха, че си го заслужават. Бяха се превърнали в измета на обществото. Всички добри намерения бяха забравени. Забравен бе и фактът, че пиршеството им е било всъщност в чест на Док. Вестта за случката стигна „Мечешко знаме“. Разказваха я из консервните фабрики. В „Ла Ида“ пияниците изтънко я разнищваха. Ли Чун отказваше да коментира. Чувствуваше се финансово сразен. Историята се разду и тръгна в следния вид: откраднали пиене и пари, вмъкнали се в лабораторията с взлом и умишлено, от чиста злоба и злосторничество, я разсипали. Така разсъждаваха всички, които се представяха, че знаят повече. Имаше пияници от „Ла Ида“, които бяха намислили да прескочат до „Палас“, да хвърлят една гора бой на компанията и да научат момчетата, че на човек като Док такива неща не се правят.
От възмездието ги възпря само чувството на солидарност с момчетата и бойните им качества. Имаше хора, които, дълго търсили материал за своята добродетел, сега използуваха случая, за да я проявят. Най-свиреп от всички беше Том Шелигън — ако знаеше за тържеството, и той щеше да присъствува.
Обществото бе изхвърлило Мак и момчетата вън от своите граници. Те минаваха покрай парния котел, но Сам Малой не ги заговаряше. Затвориха се в себе си и никой не можеше да предскаже как ще се измъкнат от този облак. Защото на отлъчването от обществото човек може да отвърне по два начина — или да се измъкне от облака, като си обещае, че ще стане по-добър, по-чист и по-благовъзпитан, или да си остане лош, да настрои против себе си целия свят и да върши още по-лоши неща. Последното обикновено е най-разпространеният отговор на презрението.
Мак и момчетата пазеха равновесие върху везните на доброто и злото. Към Дарлинг бяха любезни и мили, помежду си — сдържани и търпеливи. Когато първия удар отмина, заловиха се с такова чистене, каквото приютът „Палас“ не бе виждал. Лъснаха сребърните части на печката и изпраха всичките си дрехи и завивки. Бяха станали платежоспособни, а оттам и неизобретателни. Джоунс и Хюи работеха и внасяха заплатите си в къщи. Пазаруваха горе, на Евтиния базар, защото не можеха да понасят укора в очите на Ли Чун.