Тъкмо по това време на Док му хрумна мисъл, която можеше да бъде и вярна, но тъй като в разсъжденията му липсваше един фактор, не се знаеше дали е прав. Беше Четвърти юли. В лабораторията при Док беше Ричард Фрост. Пиеха бира, слушаха плочи от новия албум на Скарлати и зяпаха през прозореца. Пред приюта „Палас“ се търкаляше грамаден повален дънер, на който Мак и момчетата бяха насядали на утринното слънце, обърнати с лице надолу към лабораторията.
— Погледни! — каза Док. — Ето ти тебе истински философи. Мак и момчетата, предполагам, знаят всичко, станало по света, и положително всичко, което има да става. Сигурен съм, че на тоя свят те могат да живеят по-добре от другите. Във времена като днешните, когато амбициите, нетърпението и завистта разкъсват другите на парчета, те са безгрижни. Всички ония, които наричаме „преуспели“, са хора болни, с развалени стомаси и развалени нрави, докато Мак и момчетата са здрави и необикновено чисти. Правят каквото си искат. Задоволяват апетита си, без да го кръщават с други имена. — Тази реч тъй пресуши гърлото на Док, че той пресуши чашата бира. Щракна с два пръста във въздуха и се усмихна. — Нищо не може да се сравни с първата глътка бира!
— Аз пък мисля, че са като всички други — обади се Ричард Фрост, — само че нямат пари.
— Могат да имат — продължи Док. — Могат живота си да провалят и да имат пари. Мак притежава качествата на гений. Нуждаят ли се от нещо, до един са изобретателни. Така добре познават природата на нещата, че никога не можеш да ги уловиш в нужда.
Ако Док знаеше за скръбта на Мак и момчетата той не би направил следващото си изказване, но никой досега не беше му разказал за обществения натиск, който се упражняваше над обитателите на „Палас“.
Като напълни бавно чашата си, Док рече:
— Мога, струва ми се, да ти дам доказателство. Нали ги виждаш как са седнали с лице насам? Ето, след около половин час парадът по случай Четвърти юли ще мине по авеню „Маяк“. Само да извърнат глави, и ще го съзрат, само да се изправят, и ще могат да го наблюдават, две преки да минат, и ще стигнат досам него. Обзалагам се на кварт бира, че и главите си няма да обърнат дори.
— Да речем, че не се обърнат — каза Ричард Фрост. — Какво що означава тона?
— Какво ще означава — викна Док. — Чисто и просто, че знаят какво ще видят на парада. Знаят, че най-напред ще върви автомобилът на кмета с разноцветните лентички, опънати по капака на мотора. След него ще се зададе Дългият Боб на белия си кон със знамето. След това Градският съвет, после две роти войници от гарнизона, след тях Братството за защита на елените, с морави чадъри, после франкмасонската ложа с бели щраусови пера и мечове, след нея ложата на Колумбовите масони с червени щраусови пера и мечове… Мак и момчетата познават всичко това. Оркестърът ще свири. Виждали са го. И за какво им е пак да го гледат?
— Няма жива душа, която не би отишла да гледа парад — възпротиви се Ричард Фрост.
— Хващаш ли се на бас?
— Хващам се.
— Винаги ми се е виждало странно… — поде Док. — Качествата, които ценим у човека — доброта и щедрост, откритост, честност, разбиране и чувство, — всички те съпътствуват неудачите в нашата система. А ония черти, които презираме — нетърпимостта, алчността лакомията, низостта, егоизма, — те са пътят към успеха. И макар хората да се възхищават от стойността на първите, те всъщност обичат плодовете на последните.
— Че кой ще ти иска да бъде добър, ако за това трябва да гладува! — подхвърли Ричард Фрост.
— Но тук не става дума за глад! То е нещо съвършено различно. Да продаваш човешките души, за да спечелиш света, е нещо от край до край доброволно и едва ли не повсеместно… но не съвсем. Такива като Мак и момчетата има навсякъде по света. Срещал съм ги в лицето на един сладоледопродавач в Мексико и на един алеут в Аляска. Нали знаеш как бяха решили да ми устроят празненство и как не им провървя? Но са поискали да ми устроят празненство! Това е било порив. Я чуй! — сепна се Док. — Не е ли това музиката?
Той чевръсто напълни чашите и двамата се приближиха до прозореца.
Мак и момчетата седяха отчаяни на своя дънер и гледаха към лабораторията. От авеню „Маяк“ долитаха звуците на оркестъра, а сградите отблъсваха барабанния екот. Автомобилът на кмета се показа изведнъж — на радиатора му се вееха разноцветни ленти, — после Дългият Боб на белия си кон със знамето, после музиката, после войниците, защитничките на елените, франкмасоните, Колумбовите масони… Ричард и Док напрегнато се наведоха напред, но наблюдаваха не парада, а редицата мъже, седнали на дънера.