Не се помръдна нито една глава, не се изпъна нито един врат. Парадът отмина, а те така си я останаха, неподвижни. Парадът беше свършил. Док пресуши чашата си, леко щракна с два пръста във въздуха и рече:
— Ха! Нищо не може да се сравни с първата глътка бира.
Ричард се отправи към вратата.
— Каква бира предпочиташ?
— Същата — мило рече Док. Той се усмихваше към Мак и момчетата, горе, на стръмното.
Лесно е за този, който гледа отстрани, да каже, че „времето ще излекува всичко, че ще отмине и това, че хората ще забравят“ и още разни такива. Но когато не си отстрани, времето спира, хората не забравят, озоваваш се в непоклатим вакуум. Док нямаше представа за болката и унищожителната самокритика в приют „Палас“ — иначе непременно би се помъчил да направи нещо. А Мак и момчетата не знаеха какво чувствува Док — иначе биха изправили отново глави.
Настъпи тежък час. Злобата мрачно крачеше по запустялото място. Сам Малой се сби няколко пъти с жена си и тя през цялото време плачеше. Поради екота на парния котел плачът й ехтеше тъй, сякаш идва изпод водата. И възелът на всички злини бяха сякаш Мак и момчетата. Приветливият пазач на „Мечешко знаме“ изхвърли един пияница, но го изхвърли тъй здравата, тъй надалече, че му строши гръбнака. Алфред трябваше да ходи до Салинас три пъти и чак тогава всичко се разясни, но от това Алфред не се почувствува по-добре. Обикновено беше твърде добър, за да наскърби когото и да било.
На всичко отгоре в града се подвизаваше една групичка високо морални дами, които в защита на мъжката половина от американската младеж настояваха да бъдат закрити всички бърлоги на порока. Това горе-долу се случваше веднъж в годината, в мъртвия сезон между Четвърти юли и областния панаир. В такива случаи Дора обикновено затваряше „Мечешко знаме“ за една-две седмици. Не беше чак толкова страшно. Всеки получаваше отпуска, правеха се дребни поправки на канализацията и мазилката. Но тази година дамите подеха истински кръстоносен поход. Искаха скалпове. Скучното лято ги бе направило избухливи. Стигна се дотам, че трябваше да им се припомни кой всъщност притежава имотите, в които се практикува порокът, какви са наемите и какви дребни затруднения биха възникнали вследствие на тяхното закриване. Ето как за малко дамите щяха да се превърнат в сериозна обществена заплаха.
Дора затвори заведението за цели две седмици, а тъкмо докато „Мечешко знаме“ беше затворено, в Монтерей се състояха три официални срещи. Вестта за затварянето на дома бързо се разнесе, поради което Монтерей загуби петте официални конференции, насрочени за идната година. Навсякъде всичко се влоши. Наложи се Док да тегли заем от банката, за да възстанови изпочупената на пиршеството стъклария. Елмър Ричатай заспа върху релсите на Южната тихоокеанска железница и загуби и двата си крака. Внезапна, съвсем неочаквана гръмотевична буря откъсна един талян и три гемии от кея и после ги изхвърли разбити и тъжни на плажа Дел Монте.
За подобна поредица от нещастия обяснение няма. Всеки обвинява себе си. С гузната си съвест хората си припомнят греховете, които тайно са извършили, и се питат дали пък те не са причинили злощастието. Един отдава всичко на слънчевите петна, друг, позовавайки се на закона за случайностите, не желае да вярва в това. Загубиха дори лекарите, защото, макар мнозина да бяха болни, от болестите им нямаше сметка. Не можаха да помогнат нито изпитаните очистителни, нито патентованите лекарства.
Не стига това, ами се разболя и Дарлинг. Когато болестта я повали, тя беше тлъсто и живо кученце, но петдневната треска така я смъкна, че заприлича на скелет, покрит с гола кожа. Кървавочервената й муцунка стана розова, а венците й побеляха. От болестта очите й придобиха стъклен блясък, а телцето й гореше в огън, въпреки че понякога трепереше от студ. Не искаше ни да яде, ни да пие; издутият й корем се сви и залепна о гръбнака, през кожата й се брояха дори прешлените на опашката. Очевидно се касаеше за разстройство.
Сега вече приютът „Палас“ бе обхванат от истинска паника. Дарлинг бе придобила огромно значение за всекиго. Хюи и Джоунс незабавно напуснаха работа, за да бъдат по-близко, да й помагат. Редуваха се на смени. Слагаха на челото й кърпа, напоена със студена вода, а тя слабееше и отиваше все по-зле. Най-накрая, макар че не искаха, Хейзъл и Джоунс бяха избрани да я заведат при Док.