Дора повдигна козирката на главата си и остави перодръжката в старомодната стойка от навита тел.
— Да — потвърди тя, — чух.
— И тъй, мадам, ние направихме това заради Док. Ако щете вярвайте, ама искахме да му устроим празненство. Само че той не се прибра навреме и… и всичко се оплеска.
— И аз така разбрах. Добре, какво ще искаш от мене?
— Ами… аз и момчетата решихме да ви питаме… Вие знаете нашето мнение за Док. Искахме да ви питаме какво според вас би трябвало да направим за него, та да му покажем…
— Хм! — замисли се Дора и като се отпусна на стола, кръстоса нозе и поприбра пеньоара над коленете си. Изчука от пакетчето цигара, запали я и заразсъждава: — Дали сте му гуляй, а той не е присъствувал. Значи, трябва да дадете гуляй, на който да присъствува.
— Ей богу! — възкликна Мак по-късно, когато разказваше за това на момчетата. — То било проста работа! Ето, това се казва жена и половина! Не току тъй я наричат „мадам“. Жена и половина!
ГЛАВА 24
Мери Талбот, тоест госпожа Том Талбот, беше красива. Имаше червеникава коса със зеленикави отблясъци. Кожата й бе златиста със зелен оттенък, а очите й — зелени, на златисти петънца. Лицето й беше триъгълно, с широки скули, раздалечени очи и остра брадичка. Имаше дълги нозе като на балерина и като ходеше, сякаш не стъпяше по земята. Когато беше развълнувана — а тя се вълнуваше едва ли не постоянно, — лицето й пожълтяваше. Пра-пра-пра-прабаба й била изгорена на кладата като вещица.
От всичко на тоя свят Мери най-много обичаше веселията. Обичаше да устройва журове, обичаше и да ходи по журове. Но понеже Том Талбот не печелеше кой знае колко, Мери нямаше възможност непрекъснато да дава гуляи, поради което принуждаваше другите да правят това. Току ще телефонира на някоя приятелка и безцеремонно ще й каже: „Не е ли време да направиш едно журче?“
Обикновено Мери имаше по шест рождени дни в годината, уреждаше костюмирани вечери, изненадващи тържества, празнични веселия. Бъдни вечер при нея беше нещо удивително. Защото Мери сияеше от всяко празненство и мъкнеше мъжа си Том по вълните на своя захлас.
Следобед, когато Том биваше на работа, Мери понякога поднасяше чай на съседските котки. Върху малко столче нареждаше кукленски чашки и чинийки. Събираше котките, а те не бяха малко, и повеждаше с тях дълги, изчерпателни разговори. Беше нещо като игра, на която тя необикновено много се радваше — нещо като иронична игра, която караше Мери да забравя, че няма много хубави дрехи, че в семейството Талбот няма никакви пари. Двамата с Том кажи речи постоянно се намираха съвсем близо до абсолютното финансово дъно, но дори и когато наистина започваха да стържат по дъното, Мери пак успяваше да уреди някакво тържество.
Тя просто умееше да прави това. Можеше да зарази цяла къща с жизнерадост и използуваше дарбата си като оръжие срещу унинието, което дебнеше около къщата в очакване всеки миг да се нахвърли върху Том. Така виждаше Мери своята задача — да не допусне унинието да завладява Том, тъй като всеки знаеше, че „един ден Том ще преуспее“. Тя смогваше най-много от всичко да прогонва от къщи мрачните неща, ала по някой път те се промъкваха в Том и го унищожаваха. В такива моменти той сядаше и с часове мъдруваше, а Мери неистово подклаждаше спасителния огън на безгрижието.
Веднъж — беше първо число от месеца, бяха дошли кратки известия от водната компания, наемът не беше платен, с обратна поща се бяха върнали ръкописът, изпратен на списание „Колиърз“, и карикатурите от списание „Ню Йоркър“, а плевритът ужасно го болеше — Том влезе в спалнята и се тръшна на леглото.
И понеже сивосинкавият цвят на мрачното му настроение се провря под вратата и през ключалката, Мери всичко разбра и тихичко влезе при него. Държеше букетче градински синап, увито във фунийка от книжна дантела.
— Виж как мирише — каза тя и поднесе букета под носа му.
Той помириса цветята, но замълча.
— Знаеш ли какъв ден сме днес? — попита го тя и трескаво започна да мисли с какво да го развесели.
— Защо не се примирим веднъж завинаги? — избухна Том. — Разсипани сме. Потъваме. Каква полза да се залъгваме?
— Не, не е тъй — каза Мери. — Ние сме хора с късмет. Винаги сме били хора с късмет. Помниш ли когато намери десет долара в една книга, помниш ли когато братовчедка ти изпрати пет долара? С нас нищо не може да се случи.
— Та то се е случило! — рече Том. — Съжалявам, но този път приказки няма да помогнат. Омръзна ми да се правим на какви ли не. Един път поне да бъдем каквито сме, поне един път!