— Здравей, Док! — подвикна Мак. — Сигурно си много зает.
— Колкото искаш — отвърна Док. — Как е палето?
— Чудесно. Ако не беше ти, щеше да умре.
За миг Док бе връхлетян от вълната на предпазливостта, но тя веднага се оттегли. Комплиментите обикновено го правеха бдителен. Вземане даване с Мак бе имал отдавна. Но този път в тона му нямаше нищо друго освен благодарност. Док знаеше, че Мак обича кучето.
— Какво става в „Палас“? Как я карате?
— Идеално, Док, просто идеално. Имаме си два нови стола. Защо не минеш някой ден да ни видиш? Сега при нас е много хубаво.
— Ще намина — обеща Док. — Еди още ли носи шишето?
— Естествено! Но сега вече не слага бира и ако питаш мен, тъй е по-добре. Силата му е по-голяма.
— Че то и по-рано не беше слабо — отбеляза Док. Мак търпеливо чакаше. Рано или късно Док сам щеше да повдигне въпроса и той чакаше. В случай че Док започне сам, подозренията ще бъдат по-малко. Такава е била винаги тактиката на Мак. — Не съм срещал Хейзъл. Да не е болен?
— Не — отвърна Мак и започна атаката, — нищо му няма. Но се е хванал с Хюи на един спор… Вече става цяла седмица. — Мак се закиска. — И знаеш ли кое е смешното? Карат се за нещо, от което и двамата нищо не разбират. Аз не се намесих, защото нищо не зная, ама те… Дори малко се поразсърдиха.
— За какво става дума? — попита Док.
— Тя е дълга и широка. Хейзъл непрекъснато си купува разни календарчета и таблици и дебне в кой ден ще ти върви, коя звезда е щастлива и тем подобни. А Хюи смята, че всичко това е само куп глупости, Хейзъл казва например, че като знаеш кога е роден човек можеш да му предскажеш бъдещето, а Хюи му вика, че само го лъжат с тия календари. Аз нищо не зная. А ти какво мислиш, Док?
— Кажи речи каквото и Хюи — каза Док. После спря бъркачката, изми спринцовката и я напълни със синя боя.
— Оная вечер как се разгорещиха! — продължи Мак. — Питат ме кога съм роден, казвам 12 април, Хейзъл хукна, купи някаква табличка и прочете всичко, каквото пишеше за мене. Какво да ти кажа, тук-таме съвпадаше. Но казват все хубави неща, а пък щом е за себе си, човек приема хубавите неща. Пишеше, че съм бил храбър, че съм бил умен и любезен към приятелите си. Според Хейзъл всичко било вярно. А ти кога си роден, Док?
След такава дълга тирада въпросът прозвуча съвсем непреднамерено. В него човек не можеше да открие нищо нередно. Но не бива да забравяме, че Док познаваше Мак от доста време. Не го ли познаваше, щеше да каже осемнайсети декември, тоест истинския си рожден ден, а не двайсет и седми октомври, което съвсем не беше рожденият му ден.
— На двадесет и седми октомври — отвърна Док. — Да видим Хейзъл какво ще каже за мене.
— И без друго това са глупости — приключи Мак, — но Хейзъл ги приема сериозно. Ще му кажа да провери и за тебе, Док.
Когато Мак си отиде, Док заблъска глава да открие в какво се състои номерът. Защото разбра, че номер има. Познаваше похватите на Мак, неговия метод. Познаваше стила му. И се чудеше за какво ще му е на Мак тази дата. Едва по-късно, когато се понесоха слуховете, едва тогава Док проумя всичко. И се почувствува малко по-спокоен, тъй като бе очаквал, че Мак ще му пусне някоя въдица.
ГЛАВА 26
Двете момченца си играеха на двора на работилницата за лодки до момента, когато на оградата се покатери една котка. Тоз час те се втурнаха подире й, подгониха я към железопътната линия и напълниха там джобовете си с чакъл от трасето. Котката се скри в гъстия буренак, но те задържаха камъчетата, защото и по тегло, и по форма, и по големина чудесно ставаха за хвърляне. Човек не знае кога ще му дотрябва такова камъче. Свиха по улица Консервна и запратиха един камък към набръчканата ламаринена стена на Морденовата консервна фабрика. От прозореца на канцеларията надникна някакъв стреснат мъж, после се хвърли към вратата, но момчетата излязоха по-бързи от него. Още не отворил, те вече се спотайваха зад голямата греда на празното място. Там не можеше да ги открие и след сто години.
— Хващам се на бас, че и цял живот да търси, пак не може да ни намери — каза Джоуи.
Не мина много и се умориха да се крият, пък и никой вече не ги търсеше. Изправиха се и тръгнаха по улица Консервна. Застояха се дълго пред витрината на Ли и си помечтаха за клещите, за трионите, за фуражките, каквито носят машинистите, за бананите. След това прекосиха Улицата и седнаха на най-долното от стъпалата за втория етаж на Западната биологична.