— Знаеш ли, че тоя тук има буркани с бебета? — каза Джоуи.
— Какви бебета? — попита Уилърд. |
— Бебета като бебета, само че преди да се родят. (
— Не вярвам — рече Уилърд.
— Не те лъжа. Виждало ги е момчето на Спарг и разправяше, че били ей толкоз големи, а ръцете и краката им били мънички. И очите също.
— А косата? — заяде се Уилърд.
— За косата нищо не каза.
— Трябвало е да го питаш. Знам го, че е лъжец.
— Пази се да не те чуе — предупреди Джоуи.
— Ами! Можеш да му кажеш какво съм казал. Не ме е страх от него. И от тебе не ме е страх. От никого не ме е страх. Искаш ли да ти докажа? — Джоуи не отговори. — Кажи де!
— Не — каза Джоуи. — Мислех си защо пък да не се качим и да го питаме тоя дали е вярно, че има бебета в буркани. Ако има, може и на нас да ги покаже.
— Сега го няма — каза Уилърд. — Когато е тук, и колата му е тук. Отишъл е някъде. Но аз мисля, че това е лъжа. Момчето на Спарг е лъжец. Според мен и ти си лъжец. Да ти докажа ли?
Очертаваше се скучен ден. За да си достави забавление, Уилърд трябваше доста да се потруди.
— И освен това си страхливец. Искаш ли да ти докажа? — Джоуи не отвърна. Уилърд смени тактиката. — Къде е баща ти? — запита той уж съвсем между другото.
— Умря — каза Джоуи.
— Така ли? Не бях чувал. От какво умря?
Джоуи не отговори веднага. Уилърд знаеше за баща му, но нямаше да прекрати разпита, без да се сбие, а Джоуи се страхуваше от Уилърд.
— Той… той се самоуби.
— Нима? — Уилърд направи изумена физиономия. — Как?
— С мишеморка.
— Какво си е помислил? Че е плъх? — Уилърд гръмко се засмя. Джоуи се ухили на шегата, но без особен възторг.
— Сигурно си е помислил, че е плъх — извика Уилърд. — Пълзеше ли по земята ей тъй, гледай, Джоуи, ей тъй? Бръчкаше ли си ей тъй носа? А имаше ли опашка дърта и дълга опашка? — Уилърд се превиваше безпомощно от смях. — А защо не е взел капан за мишки да си напъха главата? — И двамата се засмяха, но с това шегата на Уилърд се изтърка. Затова той реши да пусне друга. — А как изглеждаше, като глътна отровата. Така ли? — и той събра очи, отвори уста и се изплези.
— Беше му лошо целия ден. Умря чак през нощта. И много го болеше.
— А защо направи това? — попита Уилърд.
— Не можа да си намери работа — обясни Джоуи. — Близо една година стоя без работа. И знаеш ли най-смешното? На сутринта дойде един да му предлага някаква работа.
Уилърд се помъчи да възобнови шегата:
— Според мен той си е представял, че е плъх. — Но шегата се провали дори в собствените му очи.
Джоуи се изправи и пъхна ръце в джобовете. В канавката му се мярна медният блясък на нещо кръгло и той тръгна натам, но още преди да се приближи, Уилърд го избута встрани и вдигна монетата.
— Но аз я видях пръв! — запротестира Джоуи. — Моя е!
— За какво ти е притрябвала? Белята си ли търсиш? — прекъсна го Уилърд. — Я върви да глътнеш малко мишеморка!
ГЛАВА 27
Мак и момчетата. Добродетелта, блаженството, красотата. Живееха в приюта „Палас“, а бяха камък, хвърлен в блатото, бяха напорът, който тласкаше вълните в кръг по цялата улица Консервна и отвъд Улицата чак до Пасифик Гроув, до Монтерей, та дори и нагоре, по хълма до Кармел.
— Този път — започна Мак — трябва да сме сигурни, че на празненството ще присъствува и той. Не дойде ли, празненство няма да правим.
— А къде ще го направим този път? — попита Джоунс.
Мак допря облегалото на стола си до стената и скръсти нозе под предните му крака.
— Много съм мислил — каза той. — Можем, разбира се, да го направим тук, но тук ще бъде доста трудно да го изненадаме. А и на Док му е по-приятно у тях. Там си му е и музиката. — Мак сърдито изгледа останалите. — Не ми е ясно кой му счупи грамофона миналия път. Но ако тоя път някой посегне към него, лично аз ще му тегля такова текме отзад, че звезди ще види!
— Предлагам да го направим при него — каза Хюи.
Никой не бе предизвестен за предстоящата веселба; мисълта за нея се оформи постепенно у всекиго. Не бе поканен никой. Но всички се канеха да идат. В съзнанието си всеки бе оградил датата 27 октомври с червено кръгче. А тъй като празненството щеше да бъде за рожден ден, трябваше да се мисли и за подаръци. Да вземем момичетата на Дора. По едно или друго време всяка от тях бе ходила в лабораторията — било за съвет, било за лек, било просто на извънслужебно посещение. Бяха виждали леглото му. Покриваше го със старо, избеляло червено одеяло, цялото наблъскано с осили от овсига, с бодли и песъчинки, защото го носеше на колекционерските си експедиции. Получеше ли пари, Док купуваше лабораторни прибори. Никога не се сещаше да си купи ново одеяло. Затова момичетата на Дора му приготовляваха разноцветен юрган — една великолепна копринена завивка. И тъй като по-голямата част от коприната, с която разполагаха, произхождаше от бельо и вечерни тоалети, със своите яркорозови ивици, морави, бледожълти и вишневи петна юрганът придобиваше рядко тържествен вид. Работеха го сутрин, преди пладне, и следобед, преди да са дошли момците от рибарската флотилия. Под влияние на общото усилие спречкванията и завистите — неотлъчна спътници на публичните домове — напълно изчезнаха.