Франки ходеше на улица Алварадо по няколко пъти в седмицата, спираше пред витрината и се любуваше на тази красота. Мечтаеше за нея, мечтаеше да прокара пръсти по тежкия гладък бронз. Той познаваше часовника вече няколко месеца, когато чу за празненството и подаръците.
Франки стоя на тротоара цял час и едва тогава се осмели да влезе.
— Е? — посрещна го господин Джейкъб. Още от вратата той го претегли на око и установи, че няма в джоба си и петак.
— Колко струва това? — дрезгаво попита Франки.
— Кое?
— Това.
— Искаш да кажеш часовника? Петдесет долара. С фигурата седемдесет и пет.
Франки си излезе, без да отговори. Слезе на брега, пъхна се под една катурната лодка и се загледа оттам в малките вълни. Бронзовата фигура тъй се беше врязала в паметта му, че сега отново я видя. Облада го диво, омагьосващо чувство. Трябваше да притежава тази красота! И като си помисли за това, очите му свирепо блеснаха.
Под лодката Франки остана целия ден, а през нощта се измъкна и се върна на улица Алварадо. Хората отиваха на кино, връщаха се, влизаха в „Златното кученце“, а той обикаляше напред-назад. Не се умори, не му се доспа — красотата го изгаряше отвътре като огън.
Най-сетне минувачите оредяха и полека лека изчезнаха от улиците. Спрелите автомобили си заминаха и градът легна да спи.
Един полицай изгледа Франки.
— Защо не се прибираш?
Франки си плю на петите, изтича зад ъгъла и се скри в пряката зад един варел. В два и половина той отново се домъкна пред вратата на Джейкъб и натисна дръжката. Беше заключено. Франки се върна при варела седна зад него и се замисли. На земята видя да се търкаля къс отчупен отнякъде бетон и го взе.
Полицаят доложи, че дочул трясък и се притекъл. Витрината на Джейкъб била счупена. Видял задържания бързо да се отдалечава и го погнал. Не успял да разбере как е могло момчето да тича толкова дълго и бързо с двайсет и петкилограмовия часовник и бронзовата фигура; то едва ли не избягало. И ако не било сбъркало да свърне в една задънена улица, щяло да се измъкне.
На следния ден началникът повика Док.
— Ще дойдете, нали? Искам да си поговорим.
Доведоха Франки мръсен и раздърпан. Очите му бяха зачервени, но стискаше уста и дори се усмихна, когато видя Док.
— Какво се е случило, Франки? — попита Док.
— Вмъкнал се снощи в магазинчето на Джейкъб — поясни началникът. — Откраднал. Свързахме се с майка му. Каза, че не отговаряла, тъй като по цял ден се навъртал при вас.
— Ти не биваше да правиш това, Франки — рече Док. Върху сърцето му легна тежкият камък на неизбежността. — Не може ли да го пуснете под гаранция?
— Мисля, че съдията няма да разреши — каза началникът. — Получихме експертиза за умственото му състояние. Знаете ли какво му е?
— Да — късо отвърна Док, — зная.
— И сигурно знаете какво ще стане, когато навлезе в пубертета.
— Да, зная. — Камъкът в сърцето му адски тежеше.
— Лекарят е на мнение, че е по-добре да го задържим. Преди беше невъзможно, но сега, след углавното престъпление, така ще е най-добре.
Франки чу това и усмивката в очите му угасна.
— А какво е откраднал? — запита Док.
— Един грамаден часовник и една бронзова статуетка.
— Аз ще платя…
— О, ние ги върнахме. Но съдията едва ли ще вземе това предвид. То ще се повтори. И вие знаете това.
— Да — нечуто каза Док, — зная. Но може би е имал причини. Франки, защо открадна?
Франки дълго не откъсна поглед от него.
— Обичам те — промълви той.
Док изтича навън, метна се в колата и замина да сбира животинки в пещерите под нос Лобос.
ГЛАВА 29
В четири часа на 27 октомври Док приключи консервирането на последната партида медузи. Изми каната от формалина, почисти пинцетите, свали гумените ръкавици и ги посипа с талк. После се изкачи горе, нахрани плъховете и прибра някои от най-хубавите са плочи и микроскопа в задната стаичка. След това я заключи. Защото понякога се намираше гост, който в миг на просветление решаваше да си поиграе с гърмящите змии. С грижлива подготовка и като предвиждаше възможностите, Док се надяваше да направи предстоящото веселие колкото е възможно по-малко опасно, без от това да стане скучно.
Сложи кафеничето на огъня, пусна на грамофона „Голямата фуга“ и взе един душ. Беше толкова чевръст, че когато иглата стигна края на плочата, той бе вече с чисти дрехи и пиеше кафе.
Док погледна през прозореца към празното място към „Палас“, но не забеляза никакво движение. Не знаеше кои и колко са тия, които трябваше да дойдат. Но беше сигурен, че го наблюдават. Усещаше това от сутринта. Не бе видял никого, но някой или неколцина положително го държаха под око. И тъй, предстоеше празненството-сюрприз. Нищо не му пречеше да бъде изненадан. Реши да се държи както винаги, сякаш нищо няма да се случи. Прескочи до Ли Чун и купи два кварта бира. У Ли като че ли тегнеше потисната ориенталска възбуда. Значи и семейството на Ли щеше да присъствува. Док се върна в лабораторията и си наля чаша бира. Първата изпи от жажда, а втората напълни за вкус. Празното място и Улицата бяха все още пусти.