Выбрать главу

Той млъкна и момчетата се заковаха окаяни по стълбите.

— Заповядайте! — покани ги Док. — Но… но аз.,. аз съм изненадан. И не подозирах дори, че знаете кога е рожденият ми ден.

— Всичките котараци — обади се Хейзъл. — Само че не ги носим.

Насядаха смирено в лявата стая. Настъпи продължително мълчание.

— Е, добре — почна Док, — като сте дошли, да пийнем нещо.

— Ние сме си донесли къркане. — Мак показа трите глинени шишета, които Еди беше напълнил.

— В тях няма бира — допълни Еди.

— Дума да не става! — Док прикри отвращението си. — Ще пиете с мен. Съвсем случайно имам малко уиски.

Когато Дора и момичетата пристигнаха, те все още седяха официално и вежливо посръбваха уиски. Док получи юргана и го разстла върху леглото си. Беше приказен. Момичетата приеха по една глътка. След тях дойдоха господин и госпожа Малой с подаръците си.

— Мнозина не знаят каква ще бъде един ден цената на тия неща — рече Сам Малой, като поднасяше мотовилката и буталото на „Чалмърза“ от 1916 година. В целия свят я са останали три такива, я не.

Сега вече гостите започнаха да прииждат на тумби. Появи се Анри с един игленик три на четири стъпки. Той понечи да изнесе лекция за тази нова форма на изкуството, ала в този момент официалността бе вече нарушена. Дойдоха господин и госпожа Гей. Ли Чун подари дългата връв с фойерверките и луковиците от китайски перуники. Към единайсет часа някой изяде луковиците, но фойерверките оцеляха по-дълго. От „Ла Ида“ се довлече група сравнително непознати люде. Сдържаността бързо напускаше тържеството. Дора седеше в нещо като трон, а оранжевата й коса пламтеше. Тя бе хванала изящно чашата, при което малкият й пръст стърчеше встрани. С крайчеца на окото си тя следеше дали момичетата се държат, както трябва. Док пусна грамофона да свири танцова музика и отиде в кухнята да изпържи пържолите.

Първото сбиване мина добре. Един от компанията, дошла от „Ла Ида“, направи неприлично предложение на едно от момичетата на Дора. То се възпротиви, а Мак и момчетата, разярени от това нарушение на благоприличието, светкавично го изхвърлиха, без нищо да счупят. Това ги накара да се почувствуват добре, защото разбраха, че и те с нещо са помогнали.

В кухнята Док пържеше пържолите в три тигана. Наряза доматите и натрупа цял куп филии хляб. Чувствуваше се превъзходно. Мак лично се грижеше за грамофона. Той бе намерил един албум с триа на Бени Гудмън. Танците бяха започнали и празненството наистина взе да придобива дълбочина и енергия. Еди се отдалечи в кабинета и изигра един уанстеп. Док бе взел със себе си в кухнята една бутилка и от време на време я надигаше. Ставаше му все по-приятно и по-приятно. Когато поднесе месото, всички се изненадаха. Никой не беше истински гладен, но пържолите моментално изчезнаха. Храната внесе в тържеството някаква богата храносмилателна печал. Уискито беше пресушено и Док донесе виното. Седнала на трона си, Дора каза:

— Док, я пусни малко от оная, твоята божествена музика! От нашия грамофон в „Мечешко знаме“ на господа сигурно му се повръща.

Док пусна „Страст“ и „Амор“ от албума на Монтеверди. Гостите седяха притихнали, с вглъбени погледи. Дора излъчваше прелест. Пропълзели по стълбите, тихо се намъкнаха двама новодошли. Док изпитваше безкрайно приятна тъга. Гостите продължаваха да мълчат и след като музиката свърши.

Тогава Док извади книга и зачете с ясен, плътен глас:

Дори сега, на сън, ако съзра под дрехата й двата портокала с цвета на старо злато и лицето като звездна нощ, снагата, в огън изкована, пронизана от острието, любовта що носи — на младите години първата любов — сърцето си в снега туптящо бих заровил.
Дори сега, ако съзра в очите-лотоси онази немощ, родена под сладостното бреме — младостта, аз пак протегнал бих изстрадали ръце, от устните й пак ще пия упояващото вино като пчела, политнала на воля, която се опива с мед на крехки лилии.
Дори сега, ако съзра в очите чакащи безумна болка. ланити, хлътнали и побледнели от треската на нашата раздяла, поднесъл бих аз любовта си със венец цветя, нощта би станала любовник мургав, върху гърдите на деня глава обронил.
Дори сега в душата си, що повече не чака, аз съзирам все образа изчезнал, все халките златни, звънтящи в допира до малките магнолиеви листи, и снежнобялата и мека кожа, по която бях писал с устните си пламенни куплети, каквито вече няма да запея.
Дори сега смъртта донася трепета на посивели мигли, на тъмни и безжизнени очи, скръбта на нейната снага, от морна радост повалена и за утеха малките цветчета, дето тръпнеха под булото на нейните гърди, а в мъката — устата, от целувки влажна.