Тя продължаваше да крещи. Уилям тръшна вратата и се отправи към кухнята. Беше му дотегнало от жени. При гърка щеше да си отдъхне от тях.
Нахлузил голямата престилка, с навити ръкави, гъркът пържеше свински пържоли в два грамадни тигана и ги преобръщаше с шилото за лед.
— Здрасти, Китс! Какво става? — Пържолите цвъртяха в тиганите.
— Не зная, Лу — рече Уилям. — Понякога си мисля, че ще е най-добре да… клък! — и той прекара пръст през гърлото си.
Гъркът остави шилото на печката и нави ръкавите си още по-нагоре.
— Да ти кажа ли какво съм чувал, Китс? Чувал съм, че тия дето много приказват за това, никога не го правят.
Уилям протегна ръка, пое шилото и го стисна. Очите му се впиха дълбоко в тъмните очи на гърка. В началото забеляза там недоверие и насмешка, но полека лека в тях се надигна безпокойство, а след това и тревога. Уилям видя промяната и разбра, че гъркът повярва. Гъркът наистина повярва, че Уилям ще извърши каквото каза. И щом откри това в очите на гърка, Уилям вече знаеше, че ще го стори. Стана му мъчно, защото сега му се струваше глупаво. Ръката му се издигна и шилото се впи в сърцето му. То влезе учудващо лесно.
Уилям — така се наричаше мазачът преди Алфред. Алфред се хареса на всички. Той можеше да седне на тръбите с Мак и момчетата по всяко време. Той можеше дори да посещава приюта „Палас“.
ГЛАВА 4
Вечерта, току преди да се здрачи, на улица Консервна се случи нещо необикновено. Случи се в промеждутъка преди залеза и запалването на уличния фенер. По това време настъпва кратък миг на сивкав здрач. По хълма, край приюта „Палас“, по отсечения склон и през запустялото място премина някакъв стар китаец. Носеше вехта сламена гарсонетка, дочено палто и дочени панталони и тежки обуща. Едната подметка беше разпрана и шляпаше по земята. Мъкнеше покрита кошница. Лицето му беше сухо и кафеникаво, дълбоко набраздено на ивици, а старите му хлътнали очи, които гледаха сякаш през дупки, бяха кафяви, кафяво беше дори бялото им. Той мина точно на смрачаване, прекоси улицата и се озова между Западната биологична и фабрика „Хедиондо“. После пресече малкия плаж и се загуби сред коловете и стоманените греди, които подпираха мостчето на кея. До утрото никой повече не го видя.
На утрото, в промеждутъка след изгасването на уличния фенер и преди пукването на зората, старият китаец пропълзя измежду подпорите на кея и прекоси плажа и улицата. Сега кошницата му беше тежка и мокра, от нея капеше вода. Отпраната подметка шляпаше по настилката. Той се възкачи по хълма до следващата пряка, потъна зад вратата на един висок стобор и до вечерта никой повече не го видя. Хората дочуха в съня си шляпането на обувката му и за миг се разсъниха. Това се случваше от години, ала никой не можа да свикне с него. Някои го мислеха за господ, а много старите хора го вземаха за смъртта. Децата, тъй както децата винаги във всичко старо и необикновено виждат само смешното, го смятаха просто за един много смешен стар китаец. Но те не смееха да му се подиграват и да подвикват подире му, защото около него се носеше нещо, което внушаваше страх.
Намери се само едно безстрашно и напето десетгодишно момче на име Анди — то беше от Салинас, — което реши да пресече пътя на стария китаец. Анди беше дошъл на гости в Монтерей, видя стария човек и реши, че трябва да го предизвика, па макар и само за да запази себеуважението си. Но дори и Анди, колкото и храбър да беше, почувствува страх. Вечери наред наблюдаваше как старецът прекосява улицата и в сърцето му се бореха решението и ужасът. И ето, една вечер Анди се престраши и тръгна подир стария човек, припявайки с пронизителен фалцет:
Старецът спря и се извърна. Анди се вкамени. Гледаха го дълбоките кафяви очи, а тънките, засъхнали устни помръдваха. Случи се нещо, което Анди никога не можа нито да си обясни, нито да забрави. Защото очите започнаха да се разширяват, докато най-сетне китаецът престана да съществува. Остана само едно око — грамадно кафяво око, голямо колкото църковна порта. Анди надникна през тази светла и прозрачна кафява врата и съзря една пуста равнина, която, някъде мили далеч, опираше във верига от фантастични планини, изсечени във формата на кравешки и кучешки глави, шатри и гъби. Равнината бе покрита с ниска бодлива трева, а тук-таме се издигаха купчинки пръст. Върху всяка купчинка седеше по едно дребно животинче, прилично на съсел. Самотността, отчайващата студена пустота на този пейзаж, накара Анди да захълца, тъй като изведнъж в света не остана никой и момчето се видя захвърлено самичко. Анди стисна очи да не гледа повече и когато ги отвори, видя, че се намира на улица Консервна и че старият китаец шляпа между Западната биологична и фабрика „Хедиондо“. Анди беше единственото момче, което си позволи това и вече никога не посмя да го повтори.