Притежател и ръководител на Западната биологична лаборатория беше Док. На пръв поглед дребен, заблуждаващо дребен, Док беше жилест и прекомерно силен. Когато го обладаеше неудържим гняв, той можеше да бъде и много жесток. Носеше брада, а в лице приличаше малко на Исус Христос и малко на сатир. Лицето му казваше истината. Говореше се, че е помогнал на едно момиче да се отърве от една трагедия, за да хлътне в друга. Док имаше ръце на неврохирург, хладен разум и горещо сърце. Когато шофираше колата си, сваляше шапка на срещнатите кучета, а кучетата обръщаха глави и му се усмихваха. Можеше, ако е нужно, да убие всякакво същество, ала дори и за удоволствие не би наранил ничие чувство. От всичко най-много се страхуваше да не му се намокри главата, поради което зиме и лете носеше непромокаема шапка. Нагазваше в приливите до гърди, без да усети никаква мокрота, но от капчица дъждовна вода на главата си изпадаше в паника.
С годините Док бе сраснал с улица Консервна до такава степен, че дори не подозираше това. Беше се превърнал в извор ма философия, наука и изкуство. В неговата лаборатория момичетата на Дора чуха за първи път литургии и католически меси. При него Ля Чун слушаше Ли Бо5 на английски. Тук Анри художникът чу за пръв път за Книгата на мъртвите и остана тъй потресен, че реши да смени изразните си средства. Дотогава Анри рисуваше с лепило, ръжда и оцветени кокоши пера, но се отказа от тях и следващите му четири картини бяха изцяло изработени от различни видове мидени черупки. Док можеше да слуша всякакви глупости и срещу тях да ти даде някаква мъдрост. За ума му нямаше граници, а привързаността му не познаваше поквара. Можеше да разговаря с децата и им казваше дълбокомислените неща тъй, че го разбираха. Живееше в свят от чудеса и вълнение. Беше страстен като жребец и дяволски нежен. Всеки, който го познаваше, му беше длъжник. И всеки, който си спомнеше за него, веднага си казваше: „Наистина трябва да сторя нещо хубаво за Док.“
ГЛАВА 6
Док събираше морски животни в оставеното от отлива блато на самия край на полуострова. Приказно е това място: когато има прилив, водите тук клокочат, побелели от пяна, а грамадните вълни, които се търкалят откъм свирещата шамандура на рифовете, шибат брега. Но щом се отдръпнат, в малкия воден свят настъпва прелестно спокойствие. Морето става прозрачно и по фантастичното му дъно животните, забързани, се бият, хранят се, размножават се. Рачетата подскачат от лист на лист по развълнуваните водорасли. Морските звезди приклякват върху седефените молюски и пателите, прилепват милионите си дребни хоботчета и след това с невероятна сила бавно се издигат, докато откъснат плячката си от скалите. После обръщат стомасите си навън и обвиват с тях своята храна. Оранжеви, напръскани и набраздени корифели грациозно плъзгат над скалите, а одеянията им се веят като поли на испански танцьорки. Черни змиорки подават глави от пукнатините и зачакват плячка. Скаридите размахват своите клещи-весла и шумно подскачат. Този чуден разнобагрен свят е сякаш покрит със стъкло. Раците-пустинници препускат по пясъчното дъно като неукротими деца. Ето един от тях — намерил празна охлювна черупка, която му харесва повече от неговата собствена, изпълзява от старата, излагайки за миг мекото си тяло на неприятеля, и се намества в новата черупка. Във вълнолома се разбива талаз, набраздява огледалната вода, разбърква мехурчетата в отлива и след това водата отново се изчиства и утихва — прелестна и смъртоносна. Тук един рак тегли побратима си за крака. Там анемониите се разлистват като нежни и ярки цветя и канят уморените и смутени животни да се отпуснат за миг в техните обятия; и когато някое малко раче или дребна рибка приемат пурпурнозелената покана, пипалата се сключват, копривните клетчици забиват ситните си отровни иглици в плячката, тя се зашеметява, а може би й се доспива, и в това време лютите, разяждащи смилателни киселини разтопяват телцето й.
Тогава, полека и нечуто, крадешком се подава пълзящият убиец, октоподът. Той се носи като сиво облаче и се преструва ту на водорасло, ту на камък, ту на къс развалено месо, но злите му студени и лакоми очи не мигват. Той се промъква и се устремява към един пируващ рак и щом го доближи, жълтите му очи пламват и тялото му порозовява от пулсираща злоба и гняв. Свиреп като дебнеща котка, той внезапно и леко се възправя, опирайки се на пипалата си, хвърля се подивял върху рака и струя черна течност скрива в тъмното си було живата вкопчена маса — октоподът умъртвява рака. По скалите, които се подават над водата, морските жълъди шумят в затворените си черупки, пателите съхнат на слънце. Над скалите връхлитат черни мухи — те идват да хапнат каквото намерят. Въздухът се изпълва с острата миризма на йод от водораслите, с миризмата на варовиковите телца и силния мирис на сероводород, на сперма и яйцеклетки. По скалите над водата морските звезди изхвърлят между лъчите си семе и яйца. Мирисът на живот и разточителност, на смърт и пир, на разложение и раждане пълни и насища въздуха. От вълнолома, където океанът чака отново да сбере своята приливна сила, за да я отприщи към брега, хвърчат солени струи. А свирещата шамандура на рифа вие като търпелив и неутешим бик.