— Ще ти каже, че ти слага инжекция за настинка, а ще те натъпче със стрихнин, приятелю — каза Десоул и кимна с глава.
— Къде е Панов сега? — попита Касет.
— В хотел „Брукшайър“ в Балтимор, под името Морис, Филип Морис. Той отмени ангажиментите си днес, каза, че е болен от грип.
— Тогава хайде на работа — обади се директорът и взе жълтия работен бележник пред себе си. — Между другото, Алекс, един печен оперативен работник не се интересува от ранга и не би се доверил на човек, който не може да се обръща към него на малко име. Както добре знаете, аз се казвам Холанд, а малкото ми име е Питър. Отсега нататък сме Алекс и Питър, ясно ли е?
— Ясно, Питър. Печен си.
— Щом съм тук, имам предвид географското място, а не този стол, може да се приеме, че съм печен.
— Оперативен работник — промърмори одобрително Конклин.
— Освен това, след като вече захвърлихме дипломацията, естествена за човек от този бранш, на теб трябва да ти е ясно, че бях доста упорит. Искам полезно и трезво участие, а не емоционални излияния. Ясно ли е?
— Аз не работя по друг начин. Питър. Една задача може да се основава на емоции и в това няма нищо лошо, но изпълнението на стратегията е желязно… Аз географски също съм тук, с цялата си индивидуалност и прочие и това предполага, че също съм печен, ясно ли е?
Холанд се засмя. Имаше усмивка на младеж, която контрастираше с прошарените кичури коса — усмивка на професионалист, освободен за момент от грижите за работата си, за да се завърне към света, който познава най-добре.
— Дори може да се сработим — каза директорът. И тогава, като че ли за да заличи окончателно образа на директор, той постави лулата на масата, пресегна се към цигарите, пъхна една в устата си, щракна запалката и започна да пише в бележника. — Бюрото да върви по дяволите. Ще използваме само наши хора и ще проверяваме всеки под силен микроскоп — заключи той.
Чарлс Касет, предполагаемият наследник на директорското място, потъна в стола си и въздъхна.
— Защо ми се струва, че трябва да следя и проверявам и двама ви, господа?
— Защото си чиста проба аналитик, Чарли — отговори Холанд.
Обектът на строго наблюдение трябва да разкрива онези, които прикриват други, за да може да се установи тяхната самоличност или да бъдат арестувани — това винаги е в съгласие със стратегията. Целта в настоящия случай беше да се заловят агентите на Чакала, които подмамиха Конклин и Панов в увеселителния парк в Балтимор. Хората от Централното разузнавателно управление работиха през цялата нощ и по-голямата част от следващия ден и сформираха екип от осем опитни оперативни работници, определиха маршрутите на Конклин и Панов и онези, които щяха да ползват заедно през следващите двадесет и четири часа — тези маршрути щяха да се покриват от въоръжени професионалисти, които щяха да се сменят щафетно. Най-накрая определиха неизбежните срещи — по съвсем необичайно време и място.
Конклин стоеше в тесния, слабо осветен коридор на апартамента и, присвил очи, се опитваше да види колко е часът. Беше точно 2:35 сутринта. Той отвори тежката врата и накуцвайки излезе на тъмната улица, където нямаше никакъв признак на живот. Според плана сви вляво, като продължи да крачи с уговореното темпо. Трябваше да стигне до ъгъла в 2:38. Внезапно се сепна — в тъмния вход отдясно седеше мъж. Алекс леко се пресегна под якето и стисна автоматичния пистолет „Берета“. В стратегията не се казваше нищо за човек, който ще бъде в този участък от улицата! В следващия миг обаче се отпусна. Мъжът в тъмния вход беше беден старец с окъсани дрехи — един от бездомниците в страната на изобилието. Алекс продължи да върви. Стигна до ъгъла и чу щракване с пръсти. Пресече булеварда и продължи по тротоара, отминавайки една тясна пресечка. Още един човек… друг старец с раздърпани дрехи, който бавно излезе на улицата и се върна пак в тясната пресечка.
Друг изоставен самотник, който защитаваше бетонната си пещера. По всяко друго време Конклин щеше да се приближи до нещастника и да му даде няколко долара, но не и сега. Той трябваше да върви дълъг път и да се движи по плана.
Морис Панов стигна до пресечката, все още обезпокоен от странния телефонен разговор, който бе провел преди десет минути, опитвайки се да си спомни всяка подробност от плана. Страхуваше се да погледне часовника, за да види дали е стигнал определеното място за определеното време — бяха му казали да не гледа часовника си на улицата… Не можеха ли да му кажат „приблизително в толкова и толкова часа“, вместо да си служат с това изнервящо понятие „отрязък от време“ — като че ли предстоеше военно нахлуване във Вашингтон. Продължи да върви, като пресичаше улиците, които му бяха казали да пресече. Надяваше се на някакъв невидим часовник да му помага да спазва приблизително проклетите „отрязъци от време“ които бе определил чрез крачене напред и назад между две колчета, забити на една ливада, зад апартамента с градина във Виена, Вирджиния… Той би направил всичко за Дейвид Уеб. Боже Господи, всичко! Но това тук беше лудост… И все пак, разбира се, не беше лудост. Ако беше, нямаше да го карат да прави това, което правеше.