Едно лице се взираше в него в мрака, точно както другите двама! Беше се превил на бордюра и вдигна към него натежалите си от пиене очи. Уличните отрепки, които едва се движеха, го гледаха втренчено! Той даде воля на въображението си — градовете бяха пълни с бездомни и безобидни хора, които психозата или мизерията беше изхвърлила на улицата. Още един! Той стоеше в ограниченото място на фасадите на две сгради, барикадирани с железни врати и също го наблюдаваше! Стига! Боже Господи! Още един. От другата страна на улицата, Холанд. Продължавай да вървиш!
На огромното, осветено от луната пространство в парка „Смитсън“ двете фигури изглеждаха нищожно малки, докато се приближаваха една към друга по два пресичащи се пътя. Продължиха заедно до една пейка. Конклин се наведе да седне с помощта на бастуна, а Панов нервно се огледа и се вслуша, като че ли в очакване на неочакваното. Беше 3:28.
— Случи ли се нещо по пътя насам? — попита Конклин.
— Не съм сигурен — отговори психиатърът. — Толкова съм объркан, колкото бях и в Хонконг, с тази разлика, че там знаехме къде отиваме и с кого ще се срещнем. Вие сте луди хора.
— Ти си противоречиш, Mo — усмихна се Алекс. — Каза ми, че съм се излекувал.
— А, онова ли? То беше просто една маниакална депресия, граничеща с ранна шизофрения. Това е лудост! Почти четири часа сутринта е. Хората, които не са побъркани, не си играят на игри в четири часа сутринта.
Алекс наблюдаваше Панов на слабата светлина от далечния прожектор, който осветяваше масивна каменна постройка.
— Каза, че не си сигурен. Какво означава това?
— Почти ми е неудобно да го кажа. Казвал съм на толкова много пациенти, че си съчиняват неудобни образи, за да намерят достоверно обяснение на паниката си и да оправдаят страховете си.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Форма на пренасочване на чувствата.
— Хайде, Mo! — прекъсна го Конклин. — Какво те е разтревожило? Какво си видял?
— Хора… някои бяха приведени, вървяха бавно и тромаво, но не извадени от строя от травма като твоята, а от старост. Изхабени стари хора, които стоят в тъмните входове и страничните улички. На два пъти за малко не спрях и не повиках някой от твоите хора, но после си казах: „Боже мой, докторе, преиграваш. Вземаш няколко трогателни бездомници за това, което не са, виждаш несъществуващи неща.“
— Точно така! — натъртено прошепна Конклин. — Видял си точно това, което е, Mo. Защото аз видях същото — същите онези старци, които си видял и ти, те също бяха покъртителни, повечето от тях с окъсани дрехи и се движеха по-бавно от мен… Какво означава това? Какво означават те? Кои са те?
Чуха се стъпки. Бавни и колебливи. От мрака на безлюдната улица се показаха двама ниски мъже — старци. На пръв поглед наистина изглеждаха като част от армията на окаяните бездомници. И все пак бяха някак различни, в действията им се прокрадваше някаква цел. Те спряха на около шест метра от пейката, лицата им не се различаваха в тъмнината. Старецът отляво заговори със слаб глас и странен акцент.
— Много ранен час и много необичайно място за двама така добре облечени господа. Справедливо ли е да заемате мястото за почивка на други, не толкова богати като вас?
— Има много свободни пейки — каза любезно Алекс. — Тази резервирана ли е?
— Тук няма резервирани места — отговори вторият старец. Неговият английски беше ясен, но не му беше роден език. — Но защо сте тук?
— Това какво ви засяга? — попита Конклин. — Това е лична среща и не е ваша работа.
— Работа в този час и на това място? — обади се първият старец и се огледа.
— Повтарям — отново каза Алекс, — това не е ваша работа и аз наистина смятам, че трябва да ни оставите сами.
— Работата си е работа — обади се вторият старец.
— Какво, за Бога, говори той? — прошепна озадачено Панов на Конклин.