— Досега вече са открили името и адреса на твоето момче — каза Холанд. — А вероятно и съобщението.
— Мястото да, съобщението — вероятно — обади се Конклин. Но не и адреса, не и името.
— До сутринта ще ги имат, Холанд.
— Ако трябва, сутринта той ще бъде на път за Сиера дел Фуего.
— Господи, какво направих! — възкликна психиатърът.
— Нищо, което друг на твое място не би направил — отговори Алекс. — Получаваш съобщение в два часа сутринта от някого, за когото се интересуваш, който е в беда и му се обаждаш възможно най-бързо. А сега трябва да се доберем до него по възможност веднага. Така че това не е Карлос, а някой с много огнестрелни оръжия, който продължава да настъпва и стеснява кръга и прави пробиви, каквито ние смятахме за невъзможни.
— Използвай телефона в моята кола — каза Холанд. — Ще го пусна на автоматично изчистване. Няма да има запис или радиопредаване.
— Да вървим! — Конклин закуцука енергично, колкото му позволяваха силите, през ливадата, към колата на ЦРУ.
— Дейвид, Алекс е.
— Много подходящ момент си избрал, приятелю, точно излизаме. Ако Джейми не беше кацнал на гърненцето, вече щяхме да сме в колата.
— По това време?
— Mo не ти ли каза? Ти не отговори, затова му позвъних.
— Mo е малко объркан. Кажи ми какво става.
— Телефонът сигурен ли е? Мисля, че неговият не беше.
— Напълно.
— Мари и децата ще отпътуват на юг. Тя не спира да вика. Наех реактивен „Рокуел“ от летището в Лоуган. Всичко е уредено предварително, благодарение на мерките, взети от теб преди четири години. Не искам да са тук.
— Ами ти, Дейвид?
— Честно казано, мислех да тръгна към Вашингтон и да остана при теб. Ако след всичките тези години Чакала е тръгнал след мен, искам да бъда тук и да зная какво да правя. Може дори да съм в състояние да помогна. Ще пристигна до обяд.
— Не, Дейвид. Не днес и не тук. Замини с децата и Мари. Махни се от страната. Стой със семейството си и с Джони Жак на острова.
— Не мога да направя това, Алекс, а и ти на мое място не би го сторил. Моето семейство няма да бъде свободно, наистина свободно, докато Карлос не се махне от живота ни.
— Това не е Карлос — прекъсна го Конклин.
— Какво? Нали вчера ми каза.
— Забрави какво съм ти казал. Сбърках. Това идва от Хонконг, от Макао.
— Не виждам никакъв смисъл, Алекс! Хонконг приключи, Макао приключи. Те са мъртви и забравени и на света няма жив човек, който да има причина да ме преследва.
— Има. Един голям китаец. „Най-великият тайпан в Хонконг“ по думите на последния и вече мъртъв източник.
— Цялата къща на типовете от Гоминдан се срути. Нито един не остана!
— Повтарям ти, че някъде е останал някой.
Дейвид Уеб замълча за момент. След това със студен глас заговори Джейсън Борн:
— Разкажи ми всичко, което си научил, с най-малки подробности. Нещо е станало нощес. Какво?
— Добре, ще ти разкажа с подробности — съгласи се Конклин. Офицерът от разузнаването в оставка описа строгото наблюдение, организирано от ЦРУ. Обясни как той и Морис Панов са видели старците преследвачи. Старците не се показали на светлина до срещата в изоставената алея, където споменали за Макао, Хонконг и някакъв велик тайпан. Накрая Конклин описа престрелката, която завинаги бе затворила устата на двамата пратеници с ориенталски черти.
— Това идва от Хонконг, Дейвид. Връзката с Макао го потвърждава. Това беше базовият лагер на самозванеца, който се представяше под твое име.
Отново настъпи тишина. Чуваше се само дишането на Джейсън Борн.
— Не си прав, Алекс — каза той замислено. — Чакала е, чрез Хонконг и Макао. Но това е Чакала.
— Дейвид, сега пък в твоите думи няма логика. Чакала няма общо с китайците, с Хонконг или с Макао. Старците бяха с дръпнати очи, китайци, а не французи, италианци или германци. Тая работа идва от Азия, а не от Европа.
— Старците, единствено на тях се доверява той — продължи Дейвид Уеб, а гласът му все още беше плътен и студен, — „Старците на Париж“ — така се наричаха. Те бяха неговата мрежа от куриери из цяла Европа. Кой подозира грохнали старци, било то просяци или едва кретащи същества? На кого би минало през ум да ги разпитва, а още по-малко да ги измъчва. Но и тогава те мълчат. Сключили са сделка и се движат безнаказано. За Карлос.
Като чу странния дълбок глас на приятеля си, Конклин се изплаши за момент. Не знаеше какво да му каже.
— Дейвид, не те разбирам. Зная, че си разтревожен. Ние всички сме разтревожени. Но, моля те, бъди по-ясен.
— Какво? О, съжалявам, Алекс. Върнах се назад в миналото. Сега ще ти обясня простичко. Карлос претършува Париж, за да намери старчета, които са на път да умират или знаят, че не им остава дълго да живеят. Всички те са с полицейски досиета и няма какво да очакват от живота. Повечето от нас забравят, че тези хора имат близки хора и деца, било то законни или не, за които се безпокоят. Чакала ги открива и се кълне, че ще осигури хората, които тези умиращи куриери са оставили, ако те на свой ред се закълнат да му служат до края на живота си. На тяхно място, ако нямаме какво да оставим на потомците след нас, освен подозрение и мизерия, кой от нас би сторил друго?