— И те вярват ли му?
— Имали са основания да му вярват и все още имат. Десетки банкови чекове се разплащат всеки месец от многобройните негови нерегистрирани сметки в швейцарски банки на наследници от Средиземноморския чак до Балтийския район. Няма начин да се проследят тези плащания, но хората, които ги получават знаят кой го прави и защо… Забрави за погребалния си архив, Алекс. Карлос рови около Хонконг. Там е проникнал и там е открил и теб, и Mo.
— Тогава ние самите ще проникнем. Ще проникнем във всеки китайски квартал, във всяко китайско свърталище и ресторант. Ще направим това във всеки град в радиус петдесет мили от окръг Колумбия.
— Не прави нищо, докато не дойда. Ти не знаеш какво търсиш, а аз зная. Наистина е забележително. Чакала не знае, че има много факти, които още не си спомням, но е предположил, че съм забравил за старците от Париж.
— Може и да е разчитал на факта, че ще си спомниш. Може би цялата игра е прелюдия към истинския капан, който ти готви.
— В такъв случай е направил нова грешка.
— О, така ли?
— Аз съм по-добър от всичките му игри. Джейсън Борн е по-добър.
4
Дейвид Уеб мина през терминала на националното летище и през автоматичните врати излезе на препълнената с хора платформа. Прочете табелите и тръгна по пътя към паркинга за краткосрочно паркиране. Според плана трябваше да отиде до най-крайната пътека вдясно, да завие наляво и да продължи да върви край редицата паркирани коли, докато не види сив понтиак металик, модел 1986, с инкрустирано разпятие, закачено на огледалото за обратно виждане. На шофьорското място трябваше да го чака мъж с бяло таке. Уеб трябваше да се приближи до него и да му каже през отворения прозорец: „Полетът беше много гладък.“ Ако мъжът махне такето си и запали мотора, Дейвид щеше да седне на задната седалка. Нищо повече не беше необходимо.
Уеб и шофьорът не си и казаха нищо повече. Шофьорът обаче се пресегна под таблото, извади микрофон и заговори тихо, но ясно: „Нашият товар е на борда. Моля да се започне прикриване на смени с коли.“
Дейвид си помисли, че тези екзотични процедури граничат с комичното, но тъй като Алекс Конклин го беше проследил до залата за отпътуване на „Рокуел Джет“ на летище „Лоуган“, а след това беше се свързал с него по частния телефон без записващи устройства на Питър Холанд, прие, че двамата знаят какво вършат. На Уеб му мина през ум, че всичко това има общо с телефонното обаждане на Mo Панов, преди девет часа. Всичко това се потвърди, когато самият Холанд се обади по телефона и настоя Уеб да стигне с колата до Хартфърд, да вземе самолет от Брадли до Вашингтон, добавяйки многозначително, че не иска по-нататъшни усложнения с телефонни разговори, частни или държавни самолети.
Тази държавна кола обаче излезе от националното летище, без да губи време. Струваше му се, че след няколко минути те вече летяха по магистралата и, с по-малка скорост, през предградията на Вирджиния. Свиха към частната порта на скъп жилищен комплекс с градини. Имаше табела с надпис ВИЛА ВИЕНА по името на района, в който се намираха. Мъжът от охраната очевидно позна шофьора и му направи знак да влезе, когато тежката бариера на входа се вдигна. Едва тогава шофьорът заговори на Уеб:
— Господине, на това място има пет отделни сектора, разположени на голяма площ. Апартаментите в четири от тях имат законни собственици, а петият, който е най-отдалечен от входа, е притежание на Управлението и е със собствен път и охрана. На по-здравословно място от това не можете да бъдете, господине.
— Не се чувствам болен.
— Няма и да бъдете. Вие сте по грижите на директора на Централното управление и вашето здраве е много важно за него.
— Добре е да зная това, но вие как го знаете?
— Аз съм част от екипа, господине.
— В такъв случай, как се казвате?
Шофьорът замълча за миг, а когато отговори, Дейвид изпита неприятното усещане, че го изстрелват назад във времето — време, в което той отново се връща. — Ние нямаме имена, господине. Нито вие, нито аз.
„Медуза“.
— Разбирам — каза Уеб.