— Боже Господи! — извика Суейн, като го прекъсна. — Влечуги!
— Той каза, че ще се обади пак след половин час. Значи остават осемнадесет минути. Влизай, Норман. Не си ли спомняш, че аз съм част от това нещо?
— Аз… трябва да се извиня — объркан и уплашен промърмори генералът. — Не мога просто така да си тръгна.
— Бързо. И, освен това, Норман, ти носиш риза с къси ръкави! Свий си ръката.
Суейн разтвори широко очи и втренчи поглед в малката татуировка, моментално сви ръка до гърдите си по маниера на британски бригаден генерал и бързо закрачи към началната площадка на игрището за голф. Постара се да покаже безразличие, което обаче не чувстваше.
— Дявол да го вземе, млади човече, викат ме от армията. Полузамаян, генералът прие дълга от партньора си, без да преброи банкнотите и да разбере, че са с няколкостотин долара повече. След като благодари смутено, Суейн бързо се запъти към колата и се качи до шофьора си.
„Толкова за косия ти удар, войнико“, каза си директорът по въоръжението, като се насочи към площадката и замахна със стика, запращайки малката бяла топка право към пространството между двете врати, далеч зад топката на генерала и с много по-добър удар. „Струва четири милиона, копеле такова, окичено с фирми.“
— Какво, за Бога, ми говорите? — попита сенаторът и се засмя на телефона. — Или може би ще трябва да попитам: какво се опитва Ал Армбрустър да направи? Той няма нужда от моята подкрепа по новия закон, а дори и да има, не би я получил. Беше глупак в Сайгон и сега е глупак, но получи много гласове.
— Сега не говорим за гласове, сенаторе, а за Горгоната!
— Единствените змии, които познавах в Сайгон, бяха мижитурки като Олби. Той пълзеше из града и претендираше, че знае всички отговори, когато всъщност нямаше никакви… Ама, кой, по дяволите, сте вие?
Във Виена, Вирджиния, Алекс Конклин затвори телефона. Провал три.
Филип Аткинсън — посланик в Кралския двор, вдигна телефона в Лондон. Предположи, че този, който се обажда по секретната линия, има да му съобщи нещо изключително поверително от Държавния департамент. Затова съгласно заповедта включи рядко използвания шифратор и така подслушвателите на английското разузнаване щяха да чуват само шум и прашене.
— Да?
— Господин посланик, предполагам, че линията е чиста? — дочу се тих, изпълнен с напрежение глас от Вашингтон.
— Прав сте, освен ако не са измислили нов тип „Енигма“, което е доста невероятно.
— Добре… Искам да поговорим за Сайгон и за една операция, за която никой не обелва и дума…
— Кой се обажда? — попита разтревожено Аткинсън и се наведе рязко към бюрото.
— Мъжете от онази част никога не използваха имена, господин посланик.
— По дяволите, кой сте вие? Познавам ли ви?
— В никакъв случай не мога да кажа кой съм, макар да съм изненадан, Фил, че не разпознаваш гласа ми.
В желанието да си спомни чий е този глас и да го свърже с някакво лице, Аткинсън огледа озадачено кабинета си, без да вижда нищо.
— Джак, ти ли си? Вярвай ми, включил съм шифратора!
— Близо до истината си, Фил…
— Джак от Шести флот. Ти си, нали?
— Може би, но това няма значение. Въпросът е, че попаднахме в буря, в лоша буря…
— Ти си!
— Млъкни и слушай. Една фрегата се е откъснала от котвата си, носи се неуправляема и плаши доста риби.
— Джак, аз бях в сухопътните войски, а не във военноморските. Не те разбирам.
— Някакво копеле, което вероятно не е било допуснато до операциите ни в Сайгон, е успяло да докопа много информация. Той знае всичко, Фил, всичко.
— Мили Боже!
— И е готов да се разприказва…
— Спрете го!
— В това е проблемът. Не сме сигурни кой е. Онези в Лангли пазят пълна тайна.
— Господи, човече, с властта, която имаш, можеш да им наредиш да дадат заден ход! Кажи, че това е работа на Министерството на отбраната, че е било с цел да се разпръсне дезинформация! Че всичко е фалшиво!
— Предложението ти може да остане като резервен вариант…
— Обади ли се на Джими Т. в Брюксел? — прекъсна го посланикът. — Той има много близък човек на най-високото място в Лангли.
— В момента не искам да раздухвам прекалено този въпрос. Не и преди да свърша някои неща.
— Както кажеш, Джак.
— Пази фаловете си стегнати.
— Ако това означава да държа устата си затворена, няма нужда да се притесняваш — отвърна Аткинсън и сви лакът, като се питаше дали някой в Лондон би могъл да махне татуировката от ръката му.