— Липсвало ли ти е нещо, откакто утвърдих позициите си? — Те влязоха в малка стаичка с ламперия по стените, където мнимите прелати се подготвяха за обредите. — Нима съм ти отказал нещо? — добави Карлос и остави тежката брезентова торба на пода.
— Шегувам се, разбира се — възрази Енрике с добродушна усмивка и погледна Чакала. — Къде ти е чудесното чувство за хумор, печално известни ми приятелю?
— Умът ми е зает с други неща.
— Сигурно е така. Честно казано, винаги си бил много щедър към роднините ми и ти благодаря за това. Майка ми и баща ми изживяха живота си в мир и спокойствие. Бяха доста озадачени от анонимните дарове, разбира се, но съществуването им беше много по-охолно, отколкото на всичките им познати… Каква лудост. Революционери, отхвърлени от собствените си революционни водачи.
— Бяхте заплаха за Кастро, както и Че. Това е вече минало.
— Много вода изтече оттогава — съгласи се Ернесто и погледна внимателно Карлос. — Доста си остарял, Рамирес. Какво стана с онази гъста коса и онова красиво и силно лице с ясни очи?
— Няма да говорим за това.
— Така да е. Аз дебелея, ти слабееш. Нека си поговорим за друго. Сериозна ли е раната ти?
— Мога да се справя с всичко, което възнамерявам — поточно, което трябва да направя.
— Рамирес, какво още искаш? — попита внезапно военният. — Той е мъртъв! По радиото Москва приписа заслугата за гибелта му на себе си, но когато ти се свърза с мен, разбрах, че ти си го убил. Джейсън Борн е мъртъв! Врагът ти напусна този свят. Не изглеждаш добре; върни се в Париж и се лекувай. Ще те изведа по същия начин, по който те вкарах. Ще отидем във „Франция“ и ще ти разчистя пътя. Ще те представя като куриер от коменданта на „Испания“ и „Португалия“ с поверително съобщение до площад „Дзержински“. Това често се прави. Затова дори няма да има нужда да рискуваш и да убиваш още един пазач.
— Не! Трябва да им дам урок!
— Нека тогава ти го кажа по друг начин. Когато ми се обади, направих каквото поиска, защото общо взето си ми изплатил дълговете си отпреди тридесет и пет години. Но сега се появяват други рискове и не съм сигурен дали искам да ги поема.
— На мен ли говориш така? — извика Чакала и съблече униформата на мъртвия пазач. Дясното му рамо бе стегнато в чисти бели бинтове, по които нямаше и следа от кръв.
— Стига с това театро — кротко изрече Енрике. — Сега говоря на един млад революционер, с когото бягахме от Куба, заедно с един невероятен спортист на име Сантос… Как е той, всъщност? Беше истинска заплаха за Фидел.
— Добре е — отговори безизразно Карлос. — Заедно държим „Сърцето на войника“.
— Все още ли се грижи за английската си градина?
— Да.
— Трябваше да стане озеленител или да отглежда цветя. А аз щях да бъда чудесен агроном — така се запознахме със Сантос, както знаеш… Политиката промени живота ни, нали?
— Политическите ангажименти го промениха. Фашистите объркаха живота на всички.
— А сега искаме да станем като фашистите. Те, от своя страна, искат да заимстват от нас, комунистите, това, което не им се вижда толкова ужасно.
— Какво общо има това с мен, твоят Монсеньор?
— Хайде, стига глупости, Рамирес. Благодарение на поста ми тук и на това, че досега съм се прикривал, трите ми деца учат в Московския университет. Искам да завършат. Освен това, скоро ще се пенсионирам и ще получа малка дача на Черно море. Не мога да рискувам всичко това.
— Разбирам — каза Карлос и се доближи до куфара, който Енрике беше поставил на масата за обреди.
— Надявам се. През всичките тези години си се грижил за роднините ми така, както аз самият не можех, а аз ти служех възможно най-добре. Свързах те с Родченко, дадох ти имена в министерства, където гъмжи от слухове — слухове, които лично Родченко е проучил заради теб. Както виждаш, аз също съм правил непрекъснато нещо за теб. Но нещата се промениха. Вече не сме онези млади луди глави, които си търсят идеи — идеи вече не ни трябват. Ти го разбра по-рано от мен.
— Моята идея е жива — прекъсна го рязко Чакала. — Това съм самият аз, и тези, които ми служат.
— Служих ти…
— Ти ми го каза ясно. Даваш си сметка, че сме си били взаимно полезни. Но сега се чудиш дали да продължаваш да ми помагаш, нали?
— Трябва да се пазя. Защо дойде тук?