— Казах ти. Да дам урок, да оставя послание.
— Това едно и също ли е?
— Да. — Карлос отвори куфара. В него имаше риза от груб плат, португалска шапка, панталони с връв, вместо колан, и рибарска брезентова раница.
— Защо си донесъл такива дрехи?
— Защото се носят свободно, а не те бях виждал от години — всъщност от началото на седемдесетте в Малага, струва ми се. Не можех да се реша да ти поръчам дрехи по мярка и се радвам, че не го сторих — не си такъв, какъвто те помня, Рамирес.
— А ти не си напълнял много оттогава — парира го убиецът. — Само малко си закръглил коремчето, но иначе и двамата сме почти еднакво високи и имаме почти еднакви фигури.
— Е, и? Какво имаш предвид?
— Почакай… Променили ли са се много нещата откакто бяхме заедно тук?
— Постоянно се менят. Получаваме снимки и още на следващия ден пристигат строителни групи. На „Прадо“ в тукашния Мадрид има нови магазини, нови надписи, дори нови улични шахти — така, както е в истинския. В „Лисабон“ и на кейовете покрай „Залива“ и „Река Тугус“ също са направени промени като в истинските. Загубени сме, ако нещо не е автентично. Кандидатите, като се обучат тук, са буквално у дома си, където и да ги изпратят. Понякога ми минава през ум, че всичко е прекалено, но си спомням колко спокоен се чувствах, като получих първата си задача във военноморската база в Барселона. Веднага се хванах за работа, защото вече имах психическата нагласа — нямаше големи изненади.
— Говориш за това, което бие на очи — вметна Карлос.
— Разбира се, за какво друго?
— За постройки, които по-рядко се променят и са по-незабележими.
— Например?
— Складовете за материали и за гориво, пожарни и други, които не са част от копираните декори. Все още на същите места ли са?
— Общо взето — да. Със сигурност знам за основните складове за материали и тези за гориво с подземните цистерни. Повечето са все още на запад от района на „Сан Рок“.
— А как се минава от една зона в друга?
— Това е променено. — Енрике измъкна малка пластинка от джоба на куртката си. — На всеки граничен пункт има компютъризиран регистриращ уред, който разрешава влизане след вкарването на тази карта.
— Не се ли задават някакви въпроси?
— Само в Генералния щаб на Новгород, ако се наложи.
— Не разбирам.
— Ако такава карта се загуби или бъде открадната, за това незабавно се изготвя рапорт и вътрешните кодове се заличават.
— Разбирам.
— А аз не! Защо ми задаваш тези въпроси? Защо си тук? За какъв урок и за какво послание говориш?
— Районът на „Сан Рок“? — запита Карлос, като че ли си припомни нещо. — На три-четири километра на юг от тунела, нали? Едно крайбрежно селце?
— Да, оттам се отива за „Гибралтар“.
— А следващата зона е „Франция“, разбира се, после следва „Англия“ и най-накрая най-голямата — „Съединените щати“. Да, сега ми е ясно. Всичко си спомних.
Чакала се извърна и ръката му потъна в джоба на панталоните.
— На мен нищо не ми е ясно — каза заплашително Енрике.
— А трябва. Отговори, Рамирес. Защо си тук?
— Как смееш да ме разпитваш по този начин? — продължи Карлос, все още с гръб към отдавнашния си помощник. — Как изобщо някой от вас си позволява да задава въпроси на Монсеньора от Париж?
— Чуй ме, скапано попче. Или ще ми отговориш, или се махам оттук и след броени минути ще си вече мъртъв Монсеньор!
— Много добре, Енрике — отвърна Илич Рамирес Санчес, все още с лице към покритата с ламперия стена на стаичката.
— Посланието ми ще бъде съвършено ясно и ще разтърси из основи Кремъл. Карлос Чакала не само ще убие оня самозванец Джейсън Борн на съветска земя, но ще остави знак, който ще напомня на цяла Русия, че Комитетът е извършил колосална грешка, като не се е възползвал от изключителните му способности.
— Хайде стига с твоите мелодрами, Рамирес — засмя се тихо Енрике. — И как ще им напомниш, как ще предадеш височайшето си послание?
— Съвсем просто — отвърна Чакала и се обърна. В ръката си държеше пистолет със заглушител. — Трябва да си разменим местата с теб.
— Какво?
— Ще подпаля Новгород. — Карлос изстреля един-единствен куршум в гърлото на Енрике. Искаше колкото се може по-малко кръв върху куртката.
Облечен в камуфлажни дрехи с отличителните знаци на майор върху раменете на куртката си, Борн успешно минаваше за един от военните, които кръстосваха американската зона по време на нощния патрул. Според Бенджамин, не повече от тридесет души покриваха всичките двадесет квадратни километра. В „градските зони“ те обикновено ходеха пеша, на двойки. В „селските“ райони караха военни коли. Младият инструктор беше докопал джип.