Време беше да се връща. Имаше на разположение не повече от петнадесет минути преди първите взривове в цяла „Западна Германия“. Те щяха да бъдат последвани от експлозии в общите зони „Италия — Гърция“, „Израел — Египет“ и „Испания — Португалия“ в интервал от осем минути, изчислен така, че да предизвика максимален хаос.
Нямаше начин пожарните команди да се справят с пламтящите улици и сгради в различните сектори на зоните на север от „Франция“. Щяха да повикат помощ от съседните зони, но пожарните щяха да бъдат извикани обратно след първите взривове на собствената им територия. Проста формула за космически хаос — за фалшивата вселена, наречена Новгород. Граничните порти щяха да увиснат безпомощно, всички щяха да карат като обезумели, а за да бъде пълно опустошението, геният Илич Рамирес Санчес, който, поради грешките на същия този Новгород, се беше появил в света на терора под името Карлос Чакала, трябваше да се озове в „Париж“. Не в своя Париж, а в „Париж“ на омразния Новгород. Щеше да го опожари така, както маниаците от Третия Райх не са и мечтали. След това щеше да дойде ред на „Англия“ и накрая — на най-голямата зона в презрения, затворен, измислен Новгород. В нея щеше да остави триумфалното си послание — в „Съединените американски щати“, които бяха създали измамника убиец Джейсън Борн. Изявлението щеше да е кристално ясно, като водата на алпийски поток, който отмива кръвта на една унищожена фалшива вселена.
Аз извърших това сам. Враговете ми са мъртви, а аз съм жив.
Карлос прерови брезентовата торба. Останали бяха най-смъртоносните оръдия, открити в арсенала на „Дубинка“. Двадесет ракети, реагиращи на инфрачервени лъчи, всяка една от които беше в състояние да вдигне във въздуха паметника на Вашингтон. Веднъж изстреляна, тя щеше да търси източниците на огъня и да си свърши работата. Доволен, Чакала затегна кранчето, извърна се и забърза към граничната порта.
Сънливият техник в Генералния щаб примигна и се втренчи в зелените букви на екрана пред себе си. Изглеждаше безсмислено, но всичко си беше наред. Само дето „комендантът“ на испанската зона беше пресякъл пет пъти северната граница към „Германия“ а сега се връщаше във „Франция“. На два пъти преди това, когато се получиха кодовете, изискващи максимум внимание, техникът беше позвънил на вратите на „Израел“ и „Италия“. Бяха му отвърнали, че е преминала само цистерна с гориво. Същото беше казал и на някакъв упълномощен инструктор на име Бенджамин, но сега се зачуди. Защо ли такъв високопоставен служител караше цистерна?… От друга страна, защо не? Новгород беше просмукан от корупция, както се говореше. Може би „комендантът“ издирваше корумпираните или използваше нощта за своя изгода. Независимо от това, тъй като нямаше никакви рапорти за открадната карта, а и компютрите не възразиха, най-добре беше да си мълчи. Пък и не се знае кой ще е следващият му началник.
— Voici ma carte — каза Борн на постовия на граничния пункт и му подаде компютъризирания си пропуск. — Vite, s’il vous plaît!70
— Да… oui — отвърна постовият и се отправи бързо към централното пропускателно устройство. В това време огромна цистерна мина в другата посока и пресече границата с „Англия“.
— Не прекалявай с френския — забеляза Бенджамин, седнал на мястото до Джейсън. — Тези момчета се стараят много, но не са лингвисти.
Постовият се върна, козирува и желязната бариера се вдигна. Джейсън даде газ и за секунда мярна в светлината на прожекторите умаленото копие на Айфеловата кула. Далеч вдясно оставаха Шан-з-Елизе с дървена репродукция на Триумфалната арка — достатъчно висока, за да не я сбъркат с нещо друго. Умът на Борн разсеяно се върна към онези невероятни, ужасни часове, когато двамата с Мари бяха препускали из цял Париж и отчаяно се бяха опитвали да се намерят… Мари. Божичко, Мари! Искам да се върна. Пак искам да съм Дейвид! Той и аз — сега сме толкова по-стари. Той вече не ме плаши и не ме ядосва… Кой? Кой от нас? О, Боже!