— Имаш думата ми…
— О, Ранди, глупости.
— Добре. Утре сутринта ще изпратя сумата в Пета бостънска банка. На твое име. С банков чек.
— Много мило от твоя страна. Но ако ми бъде попречено да получа парите, моля те, кажи на твоите хора, че съм оставил писмо в един мой приятел, в което съм описал подробно всичко случило се. То трябва да се изпрати на Масачузетския главен адвокат с обратна разписка, в случай, че с мен се случи нещо.
— Това е абсурдно. Информацията, моля те.
— Е, добре. Трябва да знаеш, че си се забъркал в нещо, което, както личи по всичко казано, е изключително тайна държавна операция — това е главният извод… Въз основа на предположението, че всеки, комуто се налага да напусне спешно някое място, би го направил с най-бързия възможен транспорт, нашият детектив отиде на летище „Лоуган“, нямам представа в качеството си на какъв. Въпреки това, той успя да получи митническите декларации от всички самолети, излетели от Бостън вчера сутринта, като се започне от първия полет в шест и половина, чак до десет часа. Както навярно си спомняш, това съответства на данните, които ми даде.
— И?
— Търпение, Рандълф. Каза ми нищо да не записвам, затова трябва да разказвам последователно. Докъде бях стигнал?
— До митническите декларации.
— Нашият детектив напусна бързо и отиде в контролната кула на „Лоуган“, където намери един продажен контрольор на полетите, който не беше на смяна и провери разписанията. Въпросният реактивен самолет е въведен в компютъра като категория Четири нула, което, за удивление на детектива, се оказа, че означавало операция с разрешение на правителството и с максимална секретност. Никакви митнически декларации, никакви имена на пътуващите на борда, само трасе за избягване на пътуващите търговски самолети и местоназначение.
— Което е?
— Блакбърн, Монсера.
— Това ли е всичко?
— Това е, професоре. И като имаме предвид факта, че въпросният самолет е бил със секретност Четири нула, което аз съвсем случайно споменах в писмото си до главния държавен адвокат, мисля, че си заработих десетте хиляди долара.
— Махай се оттук — каза заплашително професорът.
— Дори няма да ме почерпиш, за да ми помогнеш да спазя навика си?… Мили Боже, сигурно имаш поне половин дузина неразпечатани бутилки.
— Вземай една и се махай!
— Благодаря ти и, вярвай ми — ще го направя. — Старият съдия отиде до масата от черешово дърво край стената, върху която на два сребърни подноса се мъдреха бутилки с уиски и коняк. — Да видим — продължи той, взе няколко бели салфетки от плат и обви с тях две бутилки, а после и трета. — Ако ги стисна здраво под мишница, ще изглежда, че нося пране. Благодаря ти, Ранди — каза съдията, излезе в коридора и се обърна. — Не забравяй банковия чек в Пета бостънска утре сутринта. Петнадесет хиляди.
— Как така петнадесет?
— Можеш ли да си представиш какво би казал главният адвокат, само ако разбере, че си общувал с мен? Довиждане.
Рандълф Гейтс затръшна вратата и се затича към телефона в спалнята. Избра централата.
— Искам да разговарям с Париж — каза Гейтс.
6
Очите на Борн бяха изморени и го боляха от напрежението при изучаването на резултатите от компютърните разпечатки, разпръснати на малката масичка. Беше ги анализирал почти четири часа, забравил за времето и за „контрольора“. Интересуваше се само от връзката, водеща от „Мейфлауър“ към Чакала.
Първата група, която остави временно настрана, бе тази на чужденците — англичани, италианци, шведи, западногерман-ци, японци и тайванци. Всеки от тях беше проучен по отношение на автентичността на препоръките и пълната доказаност на деловите или лични причини за влизането в страната. Държавният департамент и Централното разузнавателно управление си бяха свършили работата. За всяко лице имаше поне пет лични или делови поръчители, уважавани хора или компании. Всички те имаха дългогодишни връзки с важни личности или фирми във Вашингтон. За никой от тях не бе установено фалшиво или съмнително твърдение. Ако човекът на Чакала беше сред тях — а това бе напълно невъзможно, щеше да е необходима доста повече информация от тази в разпечатките. По-късно щеше да се върне към тази група, а за момента трябваше да продължи да чете. Времето бе толкова малко!
От оставащите петстотин или приблизително толкова американски гости, за двеста и дванадесет имаше записи в една или повече банки с данни на разузнаването. Тези хора работеха с правителството. Но за седемдесет и пет имаше непроверени негативни оценки. Тридесет и един бяха свързани със службата към Отдела за държавни приходи, което означаваше, че тези хора са подозирани в унищожаване или подправяне на финансови документи или управленията на компаниите им се намираха в Швейцария с цел плащане на по-ниски данъци. Те не бяха от типа хора, които Карлос би вербувал като свои „куриери“. Тях той би избягвал като прокажени.