Така останаха четиридесет и седем възможности. Мъже и жени — в единадесет случая привидно съпрузи, с широки връзки в Европа, най-вече с технологични фирми и свързани с тях ядрени и космически компании, като всички те бяха наблюдавани под микроскоп от разузнаването заради възможността да бъде продадена секретна информация на посредници от Източния блок и по този начин — на Москва. От тези четиридесет и седем възможности, включително две от единадесетте двойки, точно дванадесет бяха пътували неотдавна до Съветския съюз и, следователно — можеше да ги зачертае всичките. На КГБ Чакала бе по-ненужен и от папата. Илич Рамирес Санчес, станал по-късно професионалният убиец Карлос, обучаван в американската територия на Новгород, където по улиците има американски бензиностанции, бакалски магазини и заведения за бърза закуска и където всички говорят американски английски с различни диалекти — не се допуска и думичка на руски. Само онези, които минават успешно курса, биват допускани до следващото ниво. Чакала успял, но когато Комитетът разбрал, че единственото решение на младия венецуелски революционер за всяка неприятност е елиминирането и с насилие, това се оказало наистина прекалено. Санчес бил изхвърлен и така се родил Карлос Чакала. Убиецът не би се докоснал до тези гости, тъй като до всички клонове на руското разузнаване има постоянна заповед Карлос да бъде застрелян веднага, щом бъде открит. Новгород трябваше да бъде защитен на всяка цена.
Така възможностите бяха сведени до тридесет и пет и в хотелски регистър те бяха отразени като девет двойки, четири жени и тринадесет мъже. Необработената разпечатка на файловете от банките с данни даваше подробни описания на фактите и предположенията, довели до отрицателните оценки за всяко лице. Всъщност, предположенията бяха доста повече от фактите и често се основаваха на неприязнени оценки, дадени от противници и конкуренти, но всички те трябваше да бъдат проучени и то най-често с отвращение. Някъде в тази информация можеше да има дума или фраза, място или действие, които да се окажеха връзката към Карлос.
Телефонът иззвъня. Джейсън премигна от резкия звук, като че ли се мъчеше да определи източника му, а после скочи от дивана, втурна се към бюрото и вдигна слушалката при третото иззвъняване.
— Да?
— Обажда се Алекс. Долу на улицата съм.
— Ще се качиш ли?
— Не през фоайето. Уредих да мина през служебния вход с телохранителя, нает днес следобед.
— Стараеш се да осигуриш максимално прикритие.
— Не в такава степен обаче, в каквато бих желал да е — отвърна Конклин. — Това не ти е обичайната игра на топка. Ще се видим след няколко минути. Ще почукам веднъж.
Борн затвори телефона и се върна при дивана и разпечатките, като отдели трите, привлекли вниманието му. Данните може би свързваха тримата, въпреки че между тях не съществуваше очевидна връзка. Според паспортите тези трима американци бяха пристигнали на филаделфийското международно летище в разстояние на шест дни преди осем месеца. Две жени и един мъж, като жените бяха дошли от Маракеш и Лисабон, а мъжът от Западен Берлин. Първата жена бе декоратор и беше пътувала до старинния град Марокен с цел колекциониране. Втората бе изпълнителен директор на „Чеиз Банк“. Мъжът беше инженер по космически технологии, предоставен от Военновъздушните сили от „Макдонълд Дъглас“. Защо тези трима души, очевидно толкова различни, с толкова далечни професии, са се събрали в един и същи град в разстояние на една седмица? Съвпадение? Напълно възможно, но като се има предвид броят на международните летища в страната, включително и най-често използваните — Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис, Маями, съвпадението с Филаделфия изглеждаше малко вероятно. Още по-странен беше и фактът, че тези същите трима души бяха отседнали след осем месеца в един и същи хотел във Вашингтон, по едно и също време. Джейсън се питаше какво ли ще отговори Алекс Конклин, когато му докладва.
— Ще взема досиетата и на тримата — каза Алекс и потъна в креслото срещу дивана и разпечатките.
— Ти си знаел!