— Не беше трудно да се сети човек. Разбира се, сканирането с компютър беше многократно по-лесно.
— Можеше поне да оставиш бележка! От осем часа си вадя очите.
— Не бях го установил до девет, а и не исках да ти се обаждам от Вирджиния.
— Това май е нова история, а? — каза Борн, седна на кушетката и отново се наведе неспокойно напред.
— Да, така е и е адски неприятно.
— „Медуза“?
— Да. Прилича на тайно споразумение, дълбоко законспирирано и неуловимо, все още живо и дишащо след толкова години. Те са се договорили помежду си. Но защо?
— Каква е целта? Какво преследват?
— И аз си зададох точно този въпрос.
— Трябва да има причина.
— По-скоро мотив. Помислих, че става въпрос за прикриване на минали грехове. Но вече не разбирам нищо. Това е нещо повече от страх. То е паника. Те не са на себе си от страх… Ние се препънахме и се натъкнахме на нещо, господин Борн, и ако използвам образния поетичен език от едно време на твоя приятел Кактус — „На фокус може да се окаже и нещо по-голямо.“
— Според моето добре премислено мнение няма нищо по-голямо от Чакала! Не и за мен. Всичко останало може да върви по дяволите. Тази последователност на мислите ти, включително и изразът на Кактус, налагат представа за най-лошия сценарий, за който можеш да помислиш, и затова трябва да притиснеш тези хора до стената така, че да не могат да се измъкнат невредими, освен ако не изпълнят инструкциите ти до последната буква. Трябва да им наредиш да бъдат кротки и да чакат обаждането ти, за да им кажеш кого да потърсят и какво да кажат.
Конклин погледна приятеля си с чувство на вина и загриженост.
— Може да се наложи да се разработи сценарий за нещо, което не е по силите и възможностите ми — каза тихо Алекс. — Не искам да правя други грешки, не и тук. Необходимо ми е повече от това, с което разполагам.
Борн плесна яростно с ръце. Гледаше намръщен разпилените разпечатки пред себе си и усещаше как в челюстите му пулсира нерв. След секунди го обхвана внезапно безразличие. Отпусна се на дивана и заговори също толкова тихо.
— Добре. Ще го имаш и то бързо.
— Как?
— Чрез мен. Ще ти го подсигуря. Ще ми трябват имена, адреси, графици и методи за безопасност, любими ресторанти и лоши навици, ако са известни. Кажи на твоите момчета да тръгват на работа. Още тази нощ. И ако трябва — всички до един.
— Какво, по дяволите, ще правиш! — изкрещя Конклин. — Ще атакуваш къщите им? Ще забиеш дебели игли в задниците им, така ли?
— Не бях помислил за последното — отвърна Джейсън с изопната усмивка. — Наистина имаш страхотно въображение.
— Ти си безумец!… Съжалявам, не исках да кажа това…
— Нека ти кажа едно нещо, Алекс. Може не всичките ми спомени да са на мястото си, но начинът на мислене и действие, сформиран от теб и „Тредстоун“, си е изцяло на място. Доказах го в Хонконг, Бейджинг и Макао, ще го докажа и този път. Трябва. А сега, дай ми информацията. Ти спомена няколко души, които трябвало да бъдат тук, във Вашингтон. Хора, които осигуряват припаси за Пентагона, снабдители…
— Доставчици — поправи го Конклин. — С доста по-широк обхват. Става въпрос за един генерал на име Суейн. После е Армбрустър, шеф на Федералната търговска комисия, и след него е Бъртън…
— Председател на Обединеното командване — довърши вместо него Борн. — Адмирал Джак Бъртън, командир на Шести флот.
— Доскоро страшилището на Южното китайско море, а сега най-висш сред висшите офицери.
— Повтарям — каза Джейсън. — Кажи на твоите момчета да тръгват на работа. Питър Холанд ще ти осигури всичко, от което имаш нужда. Намери всякакви данни, които съществуват за тях.
— Не мога.
— Какво?
— Мога да взема досиетата на тримата филаделфийци, защото те са непосредствена част от проекта „Мейфлауър“ всъщност, свързани са с Чакала. Но не мога да се докосна до тези на нашите пет — поне за сега, наследници на „Медуза“.
— За Бога, защо? Трябва да го направиш, не можем да губим повече време.
— Времето няма да означава нищо, ако и двамата бъдем убити. Това не би помогнало на Мари и децата.
— За какво, по дяволите, говориш?
— За причината, поради която закъснях. Поради която не исках да ти се обадя от Вирджиния и пак поради която помолих Чарлс Касет да ме вземе от онази недвижима собственост във Виена и докато той не пристигна, не бях сигурен дали ще изляза жив от там.
— Назови я!
— Е, добре… Не бях казал никому нищо за акцията ни, свързана с бившите членове на „Медуза“ — за нея знаехме само ти и аз, никой друг.
— Затова се зачудих днес следобед, разговаряйки с теб първия път. Ти беше потаен — твърде потаен, като се има предвид къде се намираш и оборудването, което използваш.