— Благодаря. А имате ли някакви проблеми с моите двама заместник-директори?
— Това е стара история, но не бих казал, че са най-добрите приятели на един оперативен агент. Те са били аналитици, а не фронтоваци.
— Това не е ли някаква естествена, общоприета омраза?
— Разбира се! Те анализираха ситуации на хиляди километри далеч от тях, с компютри, които не знаехме кой е програмирал и то с данни, каквито не сме им подавали. Вие сте напълно прав, че това е естествена омраза. Ние работехме с човешки коефициенти, а те не. Те работеха с малки зелени буквички на компютърния екран и вземаха решения, каквито често не трябваше да вземат.
— Защото хора като вас трябва да бъдат контролирани — подметна заместникът отдясно на директора. — Колко пъти, дори и днес, мъже и жени като вас нямат поглед върху цялата картина! Върху стратегията като цяло, а не само върху вашата част!
— В такъв случай трябва да ни се дава по-пълна картина за онова, което става, или поне по-обща информация, за да разберем кое има смисъл и кое не.
— Къде са границите на това „по-обща информация“, Алекс! — попита заместникът отляво. — В кой момент казваме: „Не можем да разкрием това, Холанд, за доброто на всички.“
— Не зная. Вие сте аналитици, а не аз. Предполагам, че след анализ на всеки отделен случай, но при всички положения, ако имахме повече информация, когато бях действащ агент… Не говорим за мен, а за вас! — Алекс погледна директора. — Всичко това е интересно, господине, но да се върнем на темата. Намирам се тук, за да разбера кой каква информация е получил и как. Ако предпочитате, ще предам акредитивите си на Белия дом и ще гледам как хвърчат глави. Искам отговор. Искам да знам какво да правя.
— Аз не се опитвах да сменя темата, господин Конклин, а само се отклоних малко, за да подчертая следното. Вие очевидно сте се противопоставяли на методите и компромисите, правени от колегите ми в миналото, но дали някой от тези мъже ви е подвел, или излъгал?
Алекс бързо погледна двамата заместник-директори.
— Само когато е трябвало да ме лъжат, което няма нищо общо с оперативната работа.
— Странна забележка.
— Ако не са ви казали, а те трябва да са го направили… Преди пет години аз бях алкохолик — все още съм такъв, но вече не пия. Още малко ми оставаше до пенсия. Затова никой не ми казваше нищо, а и не трябваше да ми казва.
— За ваше сведение, единственото, което вашите колеги ми предадоха, беше, че сте били болен и че не сте работили с предишното си умение и талант до края на трудовия си стаж.
Конклин отново изгледа двамата заместник-директори и им кимна:
— Благодаря, Касет и на теб, Валентино. Но не е трябвало да правите това. Аз бях пияница и това не би трябвало да е тайна, независимо дали се отнася за мен или за някой друг. Постъпили сте възможно най-глупаво.
— От нещата, които научихме за Хонконг, разбрахме, че си свършил страхотна работа, Алекс — каза тихо мъжът на име Касет. — Ние не искаме да се отклоняваме от тази тема.
— Ти дълго време ни беше голяма грижа — добави Валентино. — Но ние не можехме да те оставим да си отидеш като жертва на алкохола.
— Остави това. Нека се върнем на Джейсън Борн. Затова съм тук. А вие трябваше да се срещнете с мен.
— По същата причина аз моментално наредих да се съберем, господин Конклин. Между вас и моите заместници има професионални различия, но си мисля, че вие не поставяте под съмнение тяхната почтеност.
— В другите се съмнявам, но не и в Касет или Вал. Що се отнася до мен, аз си вършех моята работа, а те — своята. Системата като цяло беше порочна — всичко беше като в мъгла. Но сегашната не е. Правилата са съвсем ясни и категорични и тъй като не бях потърсен, ясно е, че са били нарушени и че съм наистина излъган. Питам отново: Как стана това и кой получи информацията?
— Ето това исках да чуя — каза директорът и вдигна слушалката на телефона. — Моля, повикайте господин Десоул и му предайте да дойде в залата. — Директорът затвори телефона и се обърна към Конклин. — Предполагам, че познавате Стивън Десоул.
— Десоул — Тихият вол — кимна Алекс.
— Моля?
— Стара наша шега — обясни Касет на директора. — Стийв знае всичко, но когато дойде моментът, няма да каже дори на Господ, освен ако Той не му покаже разрешително Четири нула.
— Допускам, че това означава, че и тримата и специално вие, господин Конклин, считате Десоул за истински професионалист.