Богомил Райнов
Умирай само в краен случай
ПЪРВА ГЛАВА
Животът нерядко ни изправя пред трудни положения, но никога — пред безизходни. Което съвсем не значи, че изходът без друго е в желаната от нас посока и непременно встрани от гробищата. Макар че наше човешко право е да търсим изхода тъкмо в желаната посока и — според собствения ми девиз — да умираме само в краен случай.
Какво може да се направи например, ако се намирате в хотелска стая на четвъртия етаж, ако единственият прозорец зее безотрадно към уличния паваж, разстилащ се петнайсет метра под вас, а на вратата ви настойчиво и грубо тропат хора, които, меко казано, не ви мислят доброто?
Спасителните покриви, по които филмовите герои имат обичай да подскачат ловко към щастливия финал, са в случая далече. Нищожен е шансът да се появи и чудотворното въже, спуснато в съдбоносния миг от някой съучастник на горния етаж, понеже ако изобщо има съучастник, той съвсем не е на горния етаж. Бихте могли наистина да отворите внезапно вратата и свит зад нея да изскочите светкавично навън, щом пришелците нахълтат. Само че това е също един от тия филмови номера, които в живота никога не минават. Остава ви просто да чакате, за да видите дали неканените гости най-сетне ще счупят вратата. Едно наистина напрегнато преживяване, но чийто край лесно може да се предвиди, защото те наистина ще я счупят.
Телефонът. Спасителната връзка с външния свят. Вдигате го с надежда, обречена бързо да угасне: жицата е прерязана. Това е лошото на телефонната връзка, че винаги предполага жица, а всяка жица може да бъде прерязана от тия, дето не ви мислят доброто. За разлика от радиовръзката. В случай, разбира се, че разполагате с такава.
Борислав, за свое щастие, разполага с такава. Тия малки и примитивни апаратчета-близнаци, струващи десет лири чифта и с които вече и децата си играят. Единият близнак се намира у Борислав, а другият е у мене, ако още не сте ме забравили. А ако изобщо не се познаваме, приятно ми е, Емил Боев, макар да не мога да ви стисна ръката, понеже в момента съм в насрещния хотел.
Връзката се осъществява тутакси, тъй като отвореният приемател е на масата ми и додето преглеждам заранния вестник и доливам първото за тоя ден кафе, чувам примесения с паразитни шумове глас на Борислав:
— Струпани са пред вратата ми… Извикай полиция.
Завъртам копчето на кутийката и отвръщам в микрофона:
— Прието.
Ако се намирате в стаята на Борислав, навярно бихте останали изненадани от съдържанието на неговата радиограма. Понеже ония, дето блъскат все по-заплашително вратата, именно това и крещят:
— Отворете! Полиция!
Само че Борислав има основания да подозира, че туй едва ли е полиция. И за да се разсее всяко съмнение, аз призовавам на помощ истинската полиция. В резултат на което подир пет минути няколко мъже в тъмносини униформи и тъмносини шлемове изскачат от служебната кола и нахълтват в хотела. Усетили ненадейния обрат, неканените гости побързват да се измъкнат от черния вход. На местопроизшествието се оказват само Борислав и хотелиерът, който, разбира се, току-що е паднал от небето и нищо не знае. Кратка справка, преглед на паспорта, свободен сте.
Свободен — обаче в какъв смисъл и докога? За да не се измъчва с подобни въпроси и за да използува закрилата на полицаите, Борислав още в тяхно присъствие урежда сметката в хотела и потегля с първото такси в неизвестна посока.
Неизвестна за лондонската полиция и за ония, дето вероятно още дебнат зад ъгъла, но не и за мене. Разплащам се на свой ред и на свой ред вземам такси:
— Виктория стейшън!
Такава е предварителната ни уговорка. В случай на инфекция и за да не губим напразно време с авиокомпании и летища, да вземем първия влак за Дувър и да се прехвърлим на континента.
Гарата в този предобеден час е достатъчно оживена и достатъчно щедро гарнирана с тъмносини униформи, за да очаквам незабавно покушение. Откривам Борислав в едно купе на вече композирания влак и заемам място в същия вагон, макар и на другия му край. Интериорът е спокоен и дори с тон на семейна интимност поради долитащите от съседното отделение детски гласчета. Пейзажът навън, доколкото съм в състояние да го разчета, също не буди безпокойство: няколко групички изпращачи и двама носачи с колички пред спалния вагон.
Кондукторът минава по перона, като захлопва една подир друга вратите. Прозвучава предупредителен звън. Влакът мудно се раздвижва.
„Измъкнахме се“ — помислям.
И тъкмо когато го помислям, виждам, че в дъното, дето се е настанил Борислав, изниква някакъв слаб непознат мъж, облечен в черен поплинен шлифер. Мъжът лениво дъвче дъвка. И което е по-важно, в десницата му тъмнее специфичен предмет. Един предмет, чиято цев е предвидливо удължена от заглушителя. Спускам се към него, без дори да съобразя какво бих могъл да направя с голи ръце. Но още не съм го достигнал, когато лекият заглушен пукот ме уведомява, че изстрелът е даден.