Прекъсвам нравоучението си, защото съм уловил бързия жест на Дрейк. Възползуван от действията ми с дилафа, той не е пропуснал случая да натисне звънеца, монтиран на ръба на бюрото. В отговор на това своеволие и за да не то повтаря, аз се прицелвам в него, макар и не с пистолета си, а с юмрука. Рижият рухва и замира върху килима.
Късно. Някой грубо натиска ръчката на вратата и аз съм сигурен, че това е Ал, придружен може би и от Боб. Сетне ръчката бива оставена на мира, за да започне блъскането върху самата врата, а после и опитите тя да бъде насилена.
Спускам се към единия от двата прозореца. Крайно време е да видя най-сетне какво се крие зад тия вечно спуснати пердета. Оказва се, че се крие унилият и вече съвсем тъмен пейзаж на някакъв заден двор. Разтварям прозореца или по-точно го вдигам, защото в тия стари лондонски къщи прозорците се вдигат също като в старите влакове. Разстоянието до плочника на двора трябва да е към четири метра, сиреч напълно достатъчно, за да си счупя някой крак, ала на мое разположение се намира водосточната тръба, и без повече да умувам, аз се залавям за тръбата и се спускам надолу, додето усещам под обувките си твърда земя.
Малка вратичка води към подземието на сградата, а оттам вероятно и към Дрейк-стрийт, ала в момента Дрейк-стрийт не ме привлича особено, тъй че поемам риска да се прехвърля през тухлената ограда в съседния двор, а оттам през тесен проход се озовавам на уличката, паралелна на Дрейк-стрийт.
„Сбогом, Сохо!“ казвам си, когато излизам на Пикадили съркъс и потъвам в пъстроцветния неонов разгул на лондонската вечер. Отбивам се в първата телефонна кабина и набирам телефона на Линда:
— Вероятно ще се наложи да не се виждаме ден-два — осведомявам я. — Така че не се безпокойте и не излизайте, преди да ви се обадя. Изобщо, развличайте се със спомени от детството: „Помниш ли, мила…“
— Спомените ги изчерпахме вече — чувам гласа на мис Грей. — Сега гледаме телевизия…
Излизам от кабината с настойчивата мисъл, че трябва да потърся някой възможно по-отдалечен от центъра хотел. Сетне решавам, че хотел в Лондон, това при всички случаи е рисковано и се отправям с метрото за гарата.
Купувам си билет за Оксфорд, може би защото към туй ме е насочил споменът за оня разговор с Линда. Влакът тръгва само след четвърт час, така че излизам на перона и вече се готвя да вляза в един вагон, когато усещам, че нечия ръка ляга на рамото ми.
— Къде? — пита дружески изникналата зад гърба ми горила.
За щастие това не е горилата Ал, нито другата, отзоваваща се на името Боб. Това е една от горилите на Мортън и само един бог знае как ме е надушила. Вероятно е дебнела на изхода на Сохо при Пикадили съркъс.
— Ще прескоча до Оксфорд — обяснявам. — Казват, че там имало доста добре уреден университет.
— А, вие сте се загрижили за образованието си… — изръмжава горилата. — А не е ли по-добре най-първо да помислите за здравето си?
И за да ми подскаже крайната наложителност на тая мисъл, горилата опира до слабините ми пистолета, който стиска в джоба на шлифера си. Би следвало да обясня, че тъкмо грижата за здравето ме тласка към стария Оксфорд, ала каква полза да чакаш отзивчивост от страна на едно животно, дори и когато то, в резултат на хилядолетно развитие е успяло да преполови пътя между маймуната и човека.
— Не ме мушкайте — казвам. — Имам гъдел. И кво сте се залепили за мене?
— Обясненията — после — изръмжава горилата. — Сега вървете към изхода.
Поемаме към изхода. Но когато напускаме бетонната пътека на перона и влизаме в навалицата на хола, аз ненадейно свивам встрани, побягвам през множеството, като разблъсквам неволно мирните граждани и светкавично се измъквам от вратата, водеща към пиацата за таксита.
Вмъквам се в челната кола на редицата и нареждам:
— Кралската болница! И по-бързо, моля!
Шофьорът е от тия флегматични и невъзмутими субекти, които трудно могат да бъдат командувани, ала когато чува думата „болница“, незабавно включва мотора и натиска газта. Хвърлям бегъл поглед подире си, колкото за да се убедя, че горилата не ме е надушила и чувам гласа на човека зад кормилото:
— Сигурен ли сте, че ще ви пуснат в тоя час, мистър?
— Надявам се — промърморвам. — Случаят е наистина спешен.
Казаното е наистина вярно. Не съм допускал, че Мортън тъй бързо ще се загрижи за наблюдението ми, но след като това е станало, налага се да му се изплъзна поне за късо време и да се заема с една задача, която по-късно може би вече няма да съм в състояние да изпълня.