Освобождавам таксито пред парка на болницата и тръгвам пеша в обратна посока, додето виждам зелената неонова фирма на малък хотел. Наемам стая за една нощ, поръчвам да ми донесат кафе и се качвам в определения ми номер. В чекмеджето на писалищната маса намирам, както съм и очаквал, хартия с бланки на заведението, а също и пликове. Сядам и се заемам с писмена работа.
Центърът естествено ще бъде уведомен за пристигането на стоката от самите картички. Но аз трябва да дам информация и за всички подробности около операцията, за разговорите си с Дрейк и Мортън и за положението, в което съм попаднал и което вероятно ще ми отнеме окончателно възможността за нови послания. Всъщност едно лаконично SOS би могло напълно да ми спести изложението по последния параграф, обаче аз не съм по драматичните финали.
Когато завършвам домашното си упражнение и допивам четвъртото по ред кафе, сервирано ми от момчето на стопанина, часът минава десет. Поставям ръкописа в плик, а плика — в джоба си, слизам долу, уреждам сметката под предлог, че утре твърде рано ще пътувам и помолвам да ми повикат такси.
Таксито ме отвежда към същия този квартал, дето е започнал днешният ми работен ден. Освобождавам го на един ъгъл, а сетне правя още няколкостотин метра пеша, за да се озова на съответната уличка и пред съответната къща, в чиято пощенска кутия за пръв и последен път пускам нещо по-различно по вид и обем от жалките рекламни листовки. Моят заключителен доклад. Или ако щете, моето прощално послание.
Мисията ми всъщност е завършена. Остава една последна задача, засягаща най-вече самия мене: време е да се измъквам. Обаче — къде? И как? Визата ми е отдавна пресрочена и Дрейк не е благоволил да я поднови, под предлог, че додето съм на служба при него, нищо не ме заплашва. Да се върна в хотела при добрата Дорис е засега немислимо. Да напусна страната с тоя нередовен паспорт — също. А да потъна в някое от далечните предградия, туй означава да се озова по-рано или по-късно в ръцете на полицията.
Да се озова в ръцете на полицията — това при други условия не би било най-лошата възможност. Ще се повърдалям из участъците, додето властите решат да ме екстернират. Но ръката на ЦРУ е дълга и сега, след като съм в течение на много неща, Мортън няма да позволи да се изплъзна под носа му. И макар да съм унищожил някои документи от архивата на Дрейк, ще се намерят предостатъчно свидетелства и свидетели, които да установят връзките ми с гангстера и да ми осигурят солидна присъда.
Не, изход няма. И това, че в късния вечерен час се движа съвсем свободно по обилно осветената Чаринг крос, е само привидна свобода, защото всички врати са затворени. Единствената възможност е да чакам какво ще реши Центърът. Такава е предварителната уговорка. Макар че когато тая уговорка бе направена, финалната ситуация съвсем не ми изглеждаше тъй драматична.
Да чакам решението на Центъра. И да го чакам тъкмо на мястото, където Центърът разчита да ме намери. Едно доста ветровито място, наистина… Но по липса на нещо по-добро…
Вдигам ръка към минаващото по улицата такси и давам адреса.
— Мистър Мортън не ми е казал за вас — уведомява ме сухо горилата с раираната жилетка, като ми препречва входа.
— Нищо. Вие ще му кажете — отвръщам.
— Тук не е чакалня на гара, за да идвате когато си щете.
— Добре — кимам. — Ще съобщя утре заран на шефа, че сте отказали да ме приемете.
И правя кръгом.
— Чакайте, оставете тия фасони — избъбря лакеят и отива да докладва.
Две минути по-късно той ме въвежда в къщата, без впрочем да е загубил нещо от неприязнения си израз.
Мортън, когото заварвам разположен край камината и вече облечен в халат на шотландски карета, не е много по-приветлив.
— Вие сте прекалено своеволен за моя вкус, мистър — забелязва той, като дори не се сеща да ме покани да седна. — Озовавате се противно на нарежданията ми в Сохо, правите опит без разрешението ми да напуснете града, изтръгвате се най-нахално от моя човек, а на всичко отгоре идвате да ме безпокоите в дома ми по никое време… Трябва да ви призная, че нито имам вкус към подобно държане, нито съм склонен да го търпя.
— Разбирам — кимам хрисимо. — Но аз тъкмо затова и дойдох, за да разсея недоразуменията, които може би са възникнали.
— Добре, разсейвайте ги, само че по-накъсо — промърморва домакинът, като и тоя път пропуска да ми предложи стол.
— Преди всичко трябва да призная, че възприех думите ви да не се връщам в Сохо не като заповед, а като съвет. И понеже имам да уреждам с Дрейк известни сметки…
— Какви сметки?
— Ами той не ми е платил нито пенс за предишната партида, въпреки тържественото си обещание…