— Но там е навярно полицията…
— Полицията вече си е свършила работата и е напуснала тия места, като е събрала не само изобличителните книжа на тоя стар глупак, но и хората му. Така че околността е напълно чиста, а помещението е вече наето от нас. Виждате, че пипаме бързо…
— Не съм се и съмнявал.
— Ще седите прочее в кантората на бившия си шеф и ще приемате кореспонденцията му. Разбира се, тая кореспонденция бихме могли да я следим и по друг път, но какъв смисъл да се месим грубо в работата на британската пощенска администрация. Още повече, в случай че мрачните ви прогнози за възможния провал на операцията се сбъднат, ние ще имаме нужда от тоя терен, а също и от Стентън, който може да осигури новата доставка от Средния Изток. Дръжте се прочее тъй, сякаш сте наследили покойника, приемайте кореспонденцията му и поддържайте връзка с мене.
— За да се държа като законен наследник е необходимо известно самочувствие, мистър. А човек без паспорт не може да има самочувствие.
— Как „без паспорт“?
— Визата ми отдавна е изтекла.
— Ще уредим някак тоя въпрос — отвръща домакинът подир късо мълчание. — Но това няма да стане още утре. Казах ви, че не можем да се месим грубо където ни скимне. И все пак ще намеря начин да ви продължа визата.
Чудесно обещание. Също като това на Дрейк.
Напускам гостоприемния дом, вземам такси и потеглям за Челси да отнеса на Линда вестта за внезапното избавление. Имам чувството, че пристигам тъкмо навреме, защото между гостенката и стопанката са възникнали вече дребни търкания, както винаги се случва, когато оставиш за по-дълго време две жени в компанията една на друга. Заплашени от скуката, те търсят изход в разправиите.
— О, Питър, вие спасихте живота ми — произнася с мелодичния си глас мис Грей, когато се настанява до мене в таксито.
— Искрено казано, това бе доста дълга операция, която аз само започнах, а други довършиха — забелязвам скромно.
Подир което естествено се налага да изложа по-подробно обстоятелствата около гибелта на стария Дрейк.
— Не долавяте ли, че в тая квартира има нещо злокобно? — запитва Линда, когато най-сетне се озоваваме в хола с белите кожи.
— Злокобното не е в квартирата, а в спомена ви.
— Имам чувството, че всеки момент Марк може отново да се появи.
— Това ще бъде един действително интересен за науката феномен — промърморвам. — Не знам досега някой, заминал за оня свят, да се е връщал обратно.
— Нима и Марк?…
— За щастие — да.
Тя се отпуска с облекчение в креслото и доколкото мога да съдя по лицето й, видът на квартирата вече не й се струва тъй зловещ.
— Само едно не мога да си обясня, Питър. Как тоя тип успя да се вмъкне, когато ключът бе в ключалката?
— Не ме карайте да ви посвещавам в технически секрети, които едва ли някога ще ви потрябват — отвръщам с леко отегчение.
Но понеже виждам, че въпросът продължава да я измъчва, подхвърлям:
— Надявам се, все пак не смятате, че аз съм го въвел…
— Съвсем не, обаче…
— Съществуват доста прости приспособления, чрез които ключът се захапва отвън и се превърта отвън. Ясно ли ви е?
— Разбирам.
— И Марк никога нямаше да хлътне с пистолета си, ако бяхме поставили резето отвътре.
— Да, но щеше да ме причака на стълбата — съобразява не без основание мис Грей. — И да ме ликвидира във ваше отсъствие… или преди да успеете да се намесите…
— Възможно е. Обаче всичко това е минало. Колкото по-бързо го забравите, толкова по-добре.
И за да отклоня мислите й в друга насока, забелязвам:
— Погрижете се по-скоро за утрешния ден, въпреки че поетичният рефрен на оная ваша песен презира всяко „утре“. Какво бихте казали например за възможността да се върнете отново в „Ева“?
— Защо не? Вие знаете, Питър, че не разполагам с богат избор.
И ние отиваме в кухнята, за да потърсим нещо за вечеря.
Появяването ми на Дрейк-стрийт следващата заран е равносилно на истински триумф, макар и съвсем безшумен. Не знам как и защо, обаче всички тук са си внушили, че именно аз съм ликвидирал Дрейк и това ме обгръща в ореола не само на победител, а и на освободител, доколкото цялото местно население е изпитвало към покойния шеф най-вече страх и скрита неприязън. Когато влизам в кафенето на ъгъла да изпия едно кафе и да проверя дали хубавицата от афиша е все още на мястото си, посетителите ме поздравяват с радушни усмивки. Когато се отбивам при моя приятел мистър Оливър, той дълго и развълнувано разтърсва десницата ми, сякаш съм се върнал от бойното поле, увенчан с лаври. А когато продължавам по улицата към Главната квартира, дребните комарджии и контрабандисти с уважение ми свалят шапки, въпреки дъжда, който бавно, но упорито ръми.