Самата Главна квартира не се е изменила много от оня ден, с тая подробност, че по стълбата не дежури нито Боб, нито Ал и че в кабинета бутилките върху подвижния бар са до една празни. Иначе всичко си е на мястото, включително и спуснатите завеси, понеже мебелите принадлежат на собственика и мистър Дрейк не е бил нищо повече от един обременителен наемател.
Едва съм се настанил зад бюрото, колкото за да проверя как изглежда светът от гледната точка на стария Дрейк, когато на вратата се почуква и в стаята влиза Стентън. Би могло да се каже „вечният Стентън“, защото тоя поне не то заплашва насилствена смърт.
— Дойдох да ви се представя, мистър Питър, и да ви уведомя, че съм на вашите услуги — съобщава с предразполагаща усмивка търговският директор на гангстерското предприятие.
— Радвам се да ви видя жив и здрав, Стентън. Особено след като нашият скъп шеф тъй преждевременно ни напусна…
— О, нека не преувеличаваме, мистър — възразява меко специалистът по финансовите операции. — Смъртта на шефа едва ли е била удар за някого… освен за самия него… Вие знаете, че той беше от тая, суровата, школа.
— А каква друга школа би могла да съществува в област като нашата, Стентън?
— Вие знаете, че хората още от старо време са препоръчвали железните ръце да се обличат в кадифени ръкавици — отвръща директорът. — А старият Дрейк почти винаги пропускаше да си слага ръкавиците. И изобщо предпочиташе похватите на грубото насилие.
— Трябва ли да разбирам, че вие лично сте против насилието? — запитвам със сянка на недоумение.
— И да, и не — произнася уклончиво Стентън. — В тоя свят, естествено, насилието е неизбежно. Обаче всичко зависи от формата. Нали ви казах: железните ръце са хубаво нещо, но и ръкавиците не са без значение.
Той млъква и ме поглежда с леко възпалените си очи на албинос, за да провери реакцията ми. Сетне, успокоен от израза ми на търпеливо внимание, добавя:
— Аз имам един принцип, мистър Питър: парите са велика сила. Най-великата. Следователно и напълно достатъчна, за да упражнявате властта си. А в такъв случай защо е нужно да прибягваме до юмруци или пистолети, да поддържаме паразити като Ал или Марк и да рискуваме неприятности с полицията? Когато един човек знае, че в твоята власт е да му платиш или да го оставиш гладен, той е готов да те уважава и без помощта на Ал и Марк.
— Драго ми е да установя, че възгледите ви по въпроса са доста сходни с моите — казвам.
Декларацията ми видимо ощастливява Стентън, който вероятно през цялото време се стреми именно към това — да изрази такива възгледи, които да съответствуват на моите.
— А това, че полицията се е ровила из книжата на Дрейк, няма ли да причини известни затруднения на предприятието? — решавам да сменя темата.
— Финансовите книжа за щастие не се намираха тук, мистър — уведомява ме директорът. — Те бяха в касата на „Ева“.
— А нима касата на „Ева“ не бе подложена на проверка?
— По силата на кой закон? — запитва Стентън. — Собственик на „Ева“, макар и само формално, съм аз, а не Дрейк.
— Е, значи вече сте собственик и по същество.
— Чул ви господ, мистър.
— И понеже стана дума за „Ева“, бих запитал: не смятате ли, че отсъствието на мис Грей нарушава донейде художественото ниво на програмата?
— Но, разбира се — отзовава се с готовност Стентън. — И ако щете вярвайте, обаче аз тъкмо се готвех да запитам, дали мис Грей не би благоволила да се върне наново при нас?
— Смятам, че ще благоволи — кимам. — Тя е отстъпчиво същество.
— Изключително възпитана дама.
— Така че, Стентън, гледайте си работата — обобщавам.
— Да, естествено. Но от известно място ми беше намекнато, че шефът в момента сте вие.
— Да, само че положението ми е донейде като това на английската кралица: царувам, обаче не управлявам. Така че гледайте си спокойно работата.
Тая последна декларация вече напълно ощастливява финансовия специалист и като ми отправя сервилен поклон, той напуска кабинета.
Искрено казано, тоя кабинет ме подтиска. Дръпвам пердетата, за да влезе малко светлина, ала интериорът не става от това по-приветлив. Мъждивото сияние на дъждовния ден едва ли е по-силно от сиянието на кристалните полилеи. И после всичко в тоя кабинет ми напомня за стария Дрейк, както всичко в оная квартира напомня на Линда за Марк. И върви се утешавай с мисълта, че причината не е в кабинета, а в спомените.
Едва дочаквам прочее да стане дванайсет, за да се запътя към заведението на италианеца, където поглъщам един отличен стек с макарони по милански, поднесен ми в знак на особено внимание лично от съдържателя. След което се отправям за къса следобедна размисъл към родната „Аризона“.