— Поласкан съм, че сте се сетили за мене — избъбрям.
— В такъв случай чакайте ме на ъгъла на Риджънт стрийт до Пикадили съркъс. Ще мина точно в седем. Черен плимут.
Черният плимут ми е известен. Не ми е известно обаче другото. Хубави новини… Хубавото за единия, уви, рядко е хубаво и за другия. Да се надяваме, че няма да ми сервира информацията за сполучливия край на една провокация.
Точно в уречения час черният плимут минава край уреченото място, спира за няколко секунди и аз се настанявам до Мортън. Колата излиза на Стренд, прехвърля Темза по моста Ватерло и поема из лабиринта на Южните квартали.
Названието Южни квартали създава може би представа за топлота и дори екзотика, но само у онзи, който не е надзъртал в тия обширни лондонски територии. Движим се край реката, която впрочем не се вижда, а само се отгатва по редиците високи кранове, вдигнали тъмните си хоботи над покривите. Сетне свиваме в някакъв тесен мрачен улей между слепите фасади на складове и фабрични сгради, едва осветени тук-там от жълто-зелената светлина на газови фенери. После влизаме в друга улица, а сетне — в трета. И навсякъде все същите зловещи слепи фасади, мъждиви лампи и безлюдни тесни тротоари, като че се лутаме из някакъв мъртъв глад.
Най-сетне се измъкваме от поредния улей, за да се озовем на нещо като площадче, между ръждиви огради и калкани на депа. Плимутът спира пред двуетажна кръчма, сякаш специално приготвена за снимане на филм по Дикенсов роман. Над входа на заведението виси табела с грижливо изрисуван кораб.
Горилата, играеща не без успех ролята на шофьор, изскача от колата, за да отвори вратичката на шефа, докато на мене бива предоставено правото сам да се измъкна навън. Влизам в кръчмата, като следвам почтително Мортън и от глухотата на пустата вечерна улица изведнаж се озовавам в теснотията и олелията на ярко осветеното помещение. Младежи и девойки с дълги рошави коси и оръфани джинси, възрастни господа и дами в дискретни елегантни облекла, квартални дриплювци, плюс един скромен като състав, но оглушителен като продукция оркестър от два акордеона и едно банжо — всичко това наблъскано върху няколко квадратни метра и заето да се налива с бира, да се кикоти и да се надвиква — не, това наистина не е „Белият слон“ и тоя Мортън съвсем е изкуфял.
За щастие или нещастие той не е съвсем изкуфял, понеже се приближава към застаналия зад тезгяха съдържател, разменя няколко думи с него и ми прави малък красноречив знак по посока на тясната стълба в дъното на заведението, която едва сега забелязвам.
Изкачваме се нагоре, като се стараем да не чукнем главите си в ниския свод и отново се озоваваме в царството на тишината, ала една тишина, вече придружена с уют. Малки масички, застлани с бели ленени покривки и гарнирани с порцелан и сребро, малки вазички с цветя и малки прозорчета с изглед към реката с неясните вечерни отражения и тъмните корпуси на шлеповете.
Изглежда че в това заведение тишината не е твърде търсена или се предлага на прекалено висока цена, защото ако се изключат две възрастни двойки, ресторантът е празен. Настаняваме се до прозореца в единия ъгъл и подпомогнати от келнера се заемаме да избираме менюто.
Вечерята минава почти в мълчание или във формулиране на известен брой безспорни истини, главно от страна на американеца.
— Това ресторантче е едно доста спокойно кътче — казва мистър Мортън.
Или:
— Този дъждец, както е заситнил, вероятно няма да спре чак до май — забелязва мистър Мортън.
Лично мене обаче дългите паузи и празните фрази не ме безпокоят, понеже знам, че сериозните хора пристъпват към сериозните теми едва при кафето. Така и става.
— Исках да ви съобщя нещо, за което не е удобно да се бъбри по телефона — уведомява ме американецът. — Доставката е била получена във Виена тази заран и операцията ни е приключена.
И той ме поглежда бегло, за да прецени как посрещам тая важна информация. Посрещам я с пълно спокойствие и дори намирам сили да промърморя:
— Слава богу!
Макар че на ум си казвам „по дяволите“.
— Да, цялата тая дълга история най-сетне завърши, мистър Питър — произнася Мортън и отпива от кафето си.
Подир което се сеща да добави:
— Естествено, не без вашата ценна помощ.
Тихият нисък глас е съвсем безучастен. И може би тъкмо това безучастие, колкото и да изглежда непринудено, поражда в съзнанието ми една въпросителна. Нима е редно тъй дълго очакваната победа да се посреща с такова безучастие?
В края на краищата — може би въпрос на темперамент. Може би.
Допиваме си кафето в пълно мълчание. А когато американецът урежда и сметката, решавам все пак да запитам: