— Това ли е всичко, което имахте да ми кажете?
— А вие какво очаквахте? — поглежда ме с любопитство шефът.
— Нищо специално. Обаче вие ми обещахте по телефона „хубави новини“, а досега чух само една.
— Да, прав сте. Истината е, че имам и втора новина, която ще научите след малко. Отава дума за бъдещето ви. И този път най-сетне ще бъдете принуден да се простите с мнителността си, поне по отношение на мене. Аз наистина съм се погрижил за бъдещето ви, мистър Питър.
Той поглежда ръчния си часовник и забелязва:
— Мисля, че можем да ставаме.
Спускаме се отново в преизподнята на долния етаж, където шумът междувременно се е удвоил при задружните усилия на черната бира и на уискито. Настаняваме се безмълвно в колата и шофьорът, който изглежда през цялото време не е напускал мястото си зад волана, отново потегля из лабиринта на тесните мрачни улеи между слетите стени на фабричните сгради и депата.
Не мога да разбера точно откъде и накъде се движим, понеже съвсем не познавам тоя квартал и понеже струите на дъжда се стичат тъй обилно по предното стъкло, че тънките пръсти на чистачките едва смогват да ги отмятат. И когато колата по едно време се отбива в някакъв тъмен проход и малко по-късно спира, нямам никаква представа за мястото, дето сме се озовали.
— Тук ще се срещнем с човека, в чието разпореждате ще се намирате за в бъдеще — обяснява Мортън, като тоя път сам се измъква от плимута.
Тръгвам подире му, докато горилата както и по-рано остава да чака зад волана си. Влизаме в тъмния вход на някакво широко помещение, което ми изглежда повече на склад, отколкото на кантора за делови разговори. Помещението тъне в мрак, ако не броим слабата крушка вдясно от входа, осветяваща тясна метална стълба, виеща се към горния етаж и подобна на тия в параходите.
— Насам! — нарежда американецът и ме повежда към стълбата.
А когато стигаме до нея, промърморва, като ми прави път:
— Хайде, качвайте се!… Какво чакате?…
Какво чакам? — едва ли си струва труда да правя изповеди по тоя въпрос, както и едва ли си струва труда да се противя. Поемам прочее нагоре по параходното съоръжение, додето стигам горния етаж — един огромен хангар без прозорци, едва осветен от няколко крушки, окачени по циментовите колони, подпиращи потона.
— Мястото е малко необичайно за срещи — взема ми думите от устата Мортън, — обаче вие сам разбирате, че се касае за среща от по-особен характер.
Той ме повежда през хангара, в дъното на който — доколкото полумракът позволява, — се виждат някакви врати. Само че ние не стигаме до вратите, а спираме сред помещението и шефът пояснява:
— Тук трябва да чакаме.
Чакам прочее, като оставям на американеца грижата да поддържа разговора:
— Вие се оказахте прав, мистър Питър. Пратката излезе точно петнайсет кила.
— Драго ми е да го чуя — отвръщам.
— Вероятно ще ви стане още по-драго, ако ви уведомя и за самото съдържание на пратката. Петнайсет кила чисто нишесте, мистър Питър.
— Сигурен ли сте? — запитвам, без да маркирам прекалена изненада.
— Абсолютно. И текстът на шифрограмата е още в джоба ми. Бих ви я показал, ако си струваше труда.
— Всъщност, възможно е — произнасям след къса размисъл. — Старият Дрейк вече го направи веднаж тоя номер. Само че тогава нишестето възлизаше мисля на десет кила.
— Да, знам — кима Мортън. — Обаче сега номерът не е дело на стария Дрейк. И ние имаме точни сведения, че от изходната база е бил изпратен за Варна хероин, а не нишесте. И съвсем ясно е, че хероинът се е превърнал в нишесте от Варна нататък.
— Странно…
— Странно за нас, може би. Но не и за вас. Макар че сега вече и за нас странното става доста лесно обяснимо.
— Не смея да се бъркам в хипотезите ви — промърморвам. — Мога само да ви кажа това, което казах навремето и на Дрейк: моите хора съвсем не се интересуват от вашия хероин. По простата причина, че нямат никаква възможност да използуват тоя хероин в България.
— Знам, знам, чувал съм ги вече тия декларации — забелязва с леко нетърпение Мортън. — И дори за известно време бях наклонен да им вярвам. Само че това време безвъзвратно изтече, мистър Питър.
Той ме поглежда в упор и сега погледът му е тежък и откровено неприязнен:
— Ние мислехме, че имаме работа с банда контрабандисти, докато всъщност сме имали работа с хора от вашето разузнаване… Това е грешката ни… Фатална грешка, признавам.
— Разузнаване? — запитвам наивно. — Вие мислите, че разузнаването ще си губи времето с някакъв трафик на наркотици?
— Обаче вие също допуснахте фатална грешка, мистър Питър — продължава американецът, без да дава ухо на възраженията ми. — Вярно е, че доста удобно се настанихте в тила на противника. Само че забравихте да си осигурите евентуалния изход. И сега ще трябва да платите за всичко. Или да си получите възнаграждението — ако предпочитате тоя израз.