— С риск да ви лиша от любимия ви припев, трябва да ви съобщя, че портиерското място, за което говорите, е вече заето. Тъй че дори да сте готов да го заемете, това е невъзможно. Знаете също, че е невъзможно да стигнете и до посолството. Много дълъг е пътят дотам, особено за човек с вашето крехко здраве. Изобщо шансовете ви за спасение, приятелю, са точно нула на брой.
— Това ми е напълно безразлично.
— Лицемерите, драги, лицемерите! На човек никога не му е безразлично дали ще живее или ще мре. Никога — знам го по себе си.
— Нищо не знаете — отвръщам не твърде любезно. — Ако ви обработят като мене, ще разберете, че нищо не знаете.
— Обработвали са ме, приятелю, и неведнаж — отвръща той, като се разсмива с къс дрезгав смях. — Старият Дрейк е минал през огън и вода, можете да ми вярвате. И вероятно затуй ви влизам в положението и се опитвам да намеря някакво решение на проблема ви. Имам чувството дори, че съм намерил нещо, макар че в края на краищата всичко ще зависи от вас самия.
Той замълчава и ме поглежда, за да провери как ще реагирам. Но моята единствена реакция е апатията.
— Бих могъл да ви предложа нещо наистина отговорно, нещо напълно подходящо за изисканите ви вкусове. Да станете мой секретар или ако щете дори мой съветник. Само че, съгласете се, такъв отговорен пост не може да се възложи на първия срещнат и без необходимите гаранции…
Не благоволявам нито да кимна, нито да възразя.
— Искам да кажа, че не бих ви назначил, ако държите подир някоя и друга седмица да се върнете на парахода си. Не казвам, че ще успеете да го сторите, но не бих ви назначил. На мене ми трябва човек, който ще обича работата си.
— Дали ще я обичам или не, това зависи най-вече от условията — задоволявам се да отвърна подир някое време.
— Вие сте делови човек — изръмжава Дрейк. — И тази ваша черта ми е вече позната. Обаче дори и деловите хора понякога ги прихващат дяволите: привързаности, носталгии, Родината с главното Р и други такива…
— Аз от петнайсет години плувам по моретата — промърморвам, като посягам за нова цигара. — И през всички тия години едва ли съм прекарал в Родината с главното Р и петнайсет месеца…
— Да, това е тренинг, който не е съвсем без значение — съгласява се Дрейк. — Но може би той си има и негативната страна. Може би сте загубили връзките с хората… Какви са всъщност вашите връзки там?
— В какъв смисъл? — питам, като поемам едра порция дим.
— Какви са приятелите ви? Какви хора познавате?
— Най-различни: рибари, моряци, служители по пристанищата.
— Да, обаче има ли между тях такива, на които бихте могли да разчитате?
— А ако ги нямаше, как бих могъл да работя? Въпросът не е само да заделиш част от продуктите в склада, но и да успееш да ги пласираш.
— Това вие най-добре знаете — кима рижият.
Той глътва остатъка от уискито си, дръпва от пурата и добавя:
— И още един въпрос, приятелю. Третият и най-важният. Старият Дрейк е свикнал да изисква абсолютна вярност и пълно подчинение.
— И какво? Клетва ли трябва да полагам?
— Не, клетва не трябва. Изобщо аз съм от тия, дето не ценят особено думите и обещанията. Но просто искам да ви предупредя, понеже долавям у вас известна нервност. Ние тук сме спокойни хора, приятелю. И ако някой все пак има право на нервност, това съм само аз. А понеже и аз не използувам правото си, всичко е тихо и кротко. И няма да търпя да се повишава тонът.
— Не знам какво имате предвид — отвръщам небрежно. — Аз също съм спокоен. Толкова спокоен, че дори не виждам причини да се правя на по-спокоен от необходимото.
Той ми хвърля бегъл поглед, ала премълчава.
— Не чух само другата страна на условията: материалната — позволявам си да напомня.
— Тя изцяло ще зависи от вас, приятелю — усмихва се добродушно Дрейк. — Каква полза да ви обещавам купища пари, ако вие, поради преждевременна гибел, няма да бъдете в състояние да ги използувате…
Той изтърсва пепелта от пурата си, отправя меланхоличен поглед към бутилката „Балантайн“, обаче се въздържа.
— Ще разполагате с комфортна стая в хотел „Аризона“, едно от малките ми предприятия. Ще имате добра заплата от петстотин лири, една наистина фантастична заплата за дебютант като вас. Какво повече?
Рижият ми хвърля въпросителен поглед, но аз не считам за нужно да отвърна.
— Колкото до задълженията ви, първото от тях е да не напускате без разрешение нашата улица. Шегобийците са я нарекли Дрейк-стрийт. И понеже сам вие работите при Дрейк, нормално е да ми бъдете под ръка на Дрейк-стрийт.