— Поставяте ме, значи, на затворнически режим.
— Оставете тия грозни формулировки. Почти всичките ми хора се шляят но тази улица, макар да не ги ограничавам. И това е съвсем нормално. Вие като моряк може да не сте го забелязали, но всъщност животът на повечето хора, драги, протича върху една единствена улица.
— И какво по-точно ще трябва да правя?
— Същото, което бих правил и аз самият, ако бих имал възможността да се движа по цял ден насам-натам. Ще следите как вървят работите в двата хотела, ще надзъртате следобяд в трите клуба, ще проверявате дали всичко е наред при ония комарджии на ъгъла, изобщо ще приучите хората да виждат във вашите очи очите на своя господар Бил Дрейк. И най-важното, ще ми бъдете винаги под ръка, за в случай че ми потрябвате за съвет. Защото един съветник трябва да дава и съвети, нали?!
Той, разбира се, няма никаква нужда от съветите ми и това звучи достатъчно ясно от тона му, както няма нужда и от надзирател по Дрейк-стрийт, където животът си тече, а вероятно и ще продължава да тече без моя помощ, но аз мълча, понеже не виждам защо трябва да възразявам.
— Е, доволен ли сте? — запитва рижият, като смачква пурата в кристалния пепелник и ме поглежда с изпитателните си сини очички.
— Мисля, че е малко преждевременно да отговарям на такъв въпрос, мистър Дрейк.
— Да, да, прав сте — кима с готовност шефът. — Както вече ви казах, аз също съм против излишната привързаност. Но съвсем няма да е прибързано, ако още отсега разберете, че тук, на Дрейк-стрийт, не съществува богат избор на настроения. При мене хората или са доволни, или са мъртви.
Той става, поглежда ме от горна гледна точка и забелязва:
— Струва ми се, че костюмът ви е вече съвсем амортизиран. Съветникът на Дрейк, приятелю, не може да се движи в обществото с такъв костюм. Трябва да бдим за реномето на фирмата.
Домакинът се приближава към бюрото и натиска невидимия звънец.
— Повикайте Линда — нарежда той на появилия се тутакси Ал.
Тъй наречената Дрейк-стрийт едва ли е по-дълга от стотина метра и започва от някаква по-голяма улица, за да завърши в един скуер. Това е тесен проход, по който две коли едва се разминават, с тесни тротоари и с два реда стари триетажни сгради, чиито опушени тухлени фасади тук-там са оживени от ярките цветове на неонови фирми.
В самото начало на Дрейк-стрийт се намира злополучното кафене, дето бе започнало злополучното ми приключение с незабравимата Кети. На насрещния ъгъл се помещава италиански ресторант, с витрини, украсени с бутилки кианти, с колбаси и други деликатеси. До него аленее фирмата на клуба „Венус“, който всъщност не е нищо друго, освен второкачествено предприятие за стриптийз. Малко по-далече „Венус“ е конкуриран от още два подобни клуба — „Казанова“ и „Тропик“, ала туй е една съвсем привидна конкуренция, тъй като и трите заведения са собственост на мистър Дрейк. Негова собственост е и помещаващият се към средата на улицата хотел „Аризона“, както и другият по-малък хотел на ъгъла до скуера, дето бях отведен от Кети, за да разбера как бият нейните приятели. Собственост на Дрейк е и кафенето срещу тоя хотел, печелещо не толкова от кафето, колкото от комара. Що се отнася до трите книжарници за порнографски описания, намиращи се на същата улица, те наистина не принадлежат на новия ми шеф, но за сметка на това пък той е доставчик на стоката. Изобщо, като се изключи дюкянчето за еротично бельо и магазинът за спиртни напитки, струва ми се, че всички останали търговски предприятия на Дрейк-стрийт са по-пряко или по-косвено свързани със самия Дрейк.
Още при първия си кратък престой в Лондон съм имал възможност да огледам бегло улицата, тъй че обстановката не ми е съвсем непозната. И дори да бих желал да обогатя впечатленията си, сегашният момент едва ли е подходящ, защото съпровождащата ме дама очевидно бърза. Става дума за мис Линда Грей, натоварена от шефа с деликатната мисия да ме разходи из квартала с цел да попълня поне отчасти гардероба си.
Да се прави характеристика на една дама е често доста деликатна задача, понеже рискуваш или да нарушиш кавалерския тон, или да накърниш жизнената правда. Но при мис Грей тази задача е още по-трудна поради причини, които вероятно едва по-късно ще се изяснят. Във всеки случай това е персона, способна да предизвиква интерес, и аз го разбрах още когато влезе в кабинета на Дрейк и се разположи на креслото пред мене.
В първите минути всъщност запомних само очите й, макар че гледах главно краката. Защото когато гледаш главно краката на една жена, нерядко казваш, че имала страшно хубави очи, понеже така са ни учили в училището, че очите са прозорецът на душата, а не примерно краката. Тя имаше наистина хубави очи, ако се абстрахирахме от заучения високомерен израз, който ги правеше далеч по-безизразни, отколкото навярно бяха в действителност. Не че тия синьо-зелени очи по цвят или по форма бяха толкова необикновени, но в тях сякаш имаше нещо спотаено, нещо в дълбочина, изобщо нещо такова, което, докато го търсиш, току-виж си се удавил. Може би именно затуй минах на краката като на далеч по-устойчив обект. Ако не беше устойчив, хората нямаше да ходят на краката си.