— Чудесно — кима по навик шефът. — А вие какво мислите, Райт?
— Мисля по въпроса за връзката — отвръща хубавецът.
— Коя именно? — пита Дрейк.
Райт прокарва дългите си нервни пръсти на музикант в още по-дългите си черни коси и пояснява:
— Връзката с ония двамата в България…
— Писмата с тайнописа… — побързва да му напомни Милев.
— Писмата с тайнописа са добри, докато не е възникнало подозрение — забелязва сухо красавецът. — Обаче ние трябва да бъдем готови и за такава възможност.
— А как ще бъдем готови? — любопитствува шефът.
— Трябва да отиде човек на място, в случай че се наложи.
— Вие нали вече ходихте?
— Трябва да отиде местен човек. Майк… или този, новият…
— Че за какво друго ще ни служи новият, ако не може да свърши тая работа? — не се стърпява Милев.
— А ти не би ли я свършил сам? — изръмжава Дрейк.
Милев мълчи няколко секунди, сетне промърморва:
— Моето връщане там е свързано с доста рискове. Но ако решите, че се налага…
— Бренда, вие много мълчите днес, мила — обръща се шефът към приятелката си.
Алената дама, която днес — може би пропуснах да отбележа — е изумруденозелена, дръпва порция дим от дългото цигаре и пропява с кадифения си глас:
— Аз играя ролята на публика, Бил. А ролята на публиката е да мълчи.
Явно е, че наближава моят ред. Ала преди да е дошъл моят ред, идва редът на подвижния бар.
— Вашите разсъждения съвсем ми пресушиха мозъка — забелязва Дрейк, като се вдига от стола зад бюрото. — Да не говорим за гърлото.
При тия думи той навярно е натиснал невидимия звънец, защото малко по-късно Ал влиза с подобаващата за случая тържественост, като тика пред себе си количка с бутилки и чаши.
В обширното помещение, осветено от кристалните полилеи и изолирано от външния свят с кадифените завеси, настъпва известно разбъркване, тъй като гостите използуват случая не само да си разквасят устните, но и да си пораздвижат крайниците. Разбъркването обаче не трае дълго. Шефът взима чашата в ръка и отново се настанява зад бюрото, което принуждава и останалите да се върнат в креслата си.
— Е, Питър, успяхте ли да проследите добре нишката? — обръща се най-сетне към мене Дрейк.
— Помъчих се.
— И какво е впечатлението ви?
— Трудно е да се каже с две думи, мистър.
— Защо с две думи? Кажете го с двеста думи. Направете ни подробен анализ. Вие познавате тая страна, не аз!
— Само че не познавам стоката…
— Стоката е стока. Какво има да я познавате?
— Лично мене стоката не ме интересува — пояснявам. — Обаче когато става дума за контрабанда, теглото и обемът не са въпрос на подробности.
— Смятайте, че имаме интерес да прехвърлим по-голямо тегло и по-сериозен обем. Например един тон холандско сирене. Пък ако това е много, ще ни кажете, че е много.
И понеже мълча, погълнат от съображенията си, Дрейк добавя:
— Нали чухте проекта на Майк? Сега аз пък искам да чуя мнението ви по тоя проект.
— Проектът е интересен — отвръщам. — Искам да кажа, че може би става за роман. Но това е единственото, за което става.
— С други думи, вятър и мъгла? — изръмжава шефът.
— Грубо казано, да.
— А защо? Говорете де! И без големи фрази! Искам анализ, не фрази.
— Първо, въпросът за границата. Не знам кога мистър Майк е виждал границата за последен път и виждал ли я е изобщо, освен от влака, обаче положението там от много и много години съвсем не е такова, че да дава възможност за контрабандни лудории.
— Това е все пак доста дълга граница — подхвърля Дрейк. — Не допускате ли, че тук-там могат да се намерят и по-удобни места?
— Удобните места са и най-добре охранявани, понеже граничарите още преди нас са разбрали, че са удобни. Не знам изобщо представяте ли си какво е там положението…
— А вие представяте ли си го? — прекъсва ме Милев. — Или просто импровизирате?
— Не е нужно да си го представям. Аз го знам. И ако седна да ви описвам различните гранични зони, сигналните инсталации и всички най-прецизни методи на охрана, сами ще разберете, че всички тия проекти на мистър Майк са чиста фантастика…
— Казах, че смятам за най-уместно трафикът да се извърши по въздуха, а не през вашите инсталации — напомня Милев.
— Вие мълчете — срязва го Дрейк, без впрочем да повишава тон. — Ще говорите, когато ви питат.
— По въздуха това е вече друго — признавам. — Искам да кажа, друг роман… обаче не по-малко фантастичен. Вече споменах, че съществуват зони, в които тъй или иначе би следвало да се проникне. Само че няма кой да ви допусне там. И населението е не по-малко нащрек от граничарите. Естествено, ако това „по въздуха“, за което споменава мистър Майк, означава да се прелети цялата територия, тогава работата е друга. Тогава вече ще трябва да видим как стои въпросът с военно-въздушните сили на страната.