Уреждаме сметката и тръгваме по посока на „Аризона“, но на средата на улицата Майк спира пред един вход и предлага:
— Мисля, че най-добре ще е още сега да седнем у дома и да обмислим всичко.
— Защо трябва толкова да бързаме. В тоя час, искрено казано, бих предпочел да подремна.
Той ме поглежда, сякаш за да провери сериозно ли говоря, и съвсем ненадейно сменя тона, като дори минава на „ти“:
— Да дремнеш ли? Абе ти акъл имаш ли бе, приятел? Ами че докато ние тук се размайваме, Дрейк вече може би решава съдбата ни.
— Е, чак пък съдбата ни…
— Слушай, ти или се правиш на глупак, или си съвсем наивен. Имаш ли изобщо понятие що за човек е тоя Дрейк? Ами че на него толкова му струва да ни тегли куршума, колкото и да каже „здрасти“.
Оглеждам улицата, почти пуста в ранния следобеден час, после хвърлям бегъл поглед към входа, един полутъмен вход, който не ми внушава никакво доверие.
— Добре — отстъпвам. — Щом смятате, че въпросът не търпи отлагане…
Сподирвам го по неугледното стълбище с полуизтрити каменни стъпала и той отключва една врата на първия етаж. Холчето, в което Милев ме въвежда, донейде напомня моята хотелска обстановка, с тая разлика, че тук мебелите са по-малко охлузени и повече на брой, а прозорецът гледа към някакъв заден двор, задръстен от ръждиви железа.
— Ще пиете ли нещо? — пита домакинът, минал отново към множествено число.
— Мерси, не ми се пие.
— На мене също. Такива разговори най-добре се водят на трезва глава.
И като се настаняваме в креслата от двете страни на малката масичка, Милев запитва:
— Всъщност май че вас пиенето ви доведе в тоя квартал?
— Горе-долу така стана.
— Съдба… — поклаща унило глава Майк. — Вас ви доведе пиенето, мене — жените…
— Какво общо имат тук жените? — промърморвам, за да кажа нещо.
— Това, че не са безплатни — пояснява домакинът. — И за да имам повече пари, трябваше да се хвана да пласирам хашиш, а хашишът ме доведе до Дрейк.
Той замълчава, решил вероятно, че не е полезно да ме претрупва с информация. Сетне подхвърля вместо обобщение:
— А сега и двамата трябва да търсим как да се измъкнем.
— Защо да се измъкваме? Тук не е чак толкова лошо.
— Да, разбира се — усмихва се подигравателно Майк. — Особено ако шефът продължи да ви плаща, само за да киснете в порнографската книжарница или в кафенето. Обаче той няма да ви плаща, уверявам ви. И още от началото е пресметнал до последния цент какво ще похарчи за вас и колко ще получи чрез вас, преди да ви ликвидира и изпрати в моргата.
— Почвате наистина да ми разваляте настроението с тия ваши прогнози — избъбрям. — Не смятате ли, че ако в момента някой е заплашен, това сте по-скоро вие?
— Вярно е, че одеве успяхте да разпердушините плана ми — отвръща Милев. — И вероятно Дрейк в момента е убеден, че съм го подхлъзнал, макар че не съм имал никакво намерение да го подхлъзвам. Той обаче все още има нужда от мене, поне за да чуе мнението ми за плана, който вие ще му сервирате. А когато вие сервирате плана си, нищо няма да ми попречи да го разпердушина, точно както и вие постъпихте с моя.
— Аз нямам план — бързам да го успокоя.
— Ако нямате план, значи готов сте за гробищата. Ако нямате план, съветвам ви да го измислите. Вие вече знаете достатъчно, за да си позволи Дрейк да ви остави жив, особено щом повече не сте му нужен.
Той ми отпуска достатъчно време, за да разбера значението на тия думи, и едва подир туй стига до най-същественото:
— Това ще бъде връх на глупостта, ако ние, двама българи, се оставим да бъдем смачкани от тоя англичанин…
— Щом поставяте въпроса на национална основа…
— Единственото ни спасение е да изработим общ план, един план, за чието осъществяване и аз, и вие да бъдем еднакво необходими и който да не бъде вятър и мъгла, а нещо достатъчно солидно, за да получи одобрението на шефа.
— Да, това би било наистина идеално — съгласявам се, като гледам разсеяно късчето опушено небе над редицата опушени покриви зад немитото стъкло на прозореца.
— Така че изплюйте го най-после тоя ваш план и дайте да го обсъдим спокойно — заключава Майк.
В тоя момент ухото ми долавя лек шум откъм съседната стая, което ми дава основание да забележа:
— Май че оттатък има някой…
— Съквартирантът ми. Не се безпокойте. Той не знае бъкел български.
— А, добре.
— Така че нека обсъдим плана ви без протакане, защото никой не знае кога на Дрейк може да му скимне пак да ни викне.