— Аз нямам план.
— Слушайте — произнася Милев, като се старае да запази спокойствие. — Вие не сте глупак, но аз също не съм глупакът, за който ме смятате. И знам, че имате план. И знам, че точно затуй разпердушинихте моя план, за да предложите вашия. Но аз мога да постъпя с вашия точно тъй, както и вие постъпихте с моя. Има сто начина да внушиш недоверие към един план. Затова, пак ви казвам: не хитрувайте, а си открийте картите, додето не е станало късно.
— Уж говорим на български, а не можем да се разберем — промърморвам съкрушено. — Не ви ли е ясно какво значат тия две думи бе, Милев: нямам план! Разбирате ли, нямам!
— Ама вие наистина ме смятате за глупак! — повишава тона Майк. — Обаче гледайте да не излезе, че глупакът сте вие! Напълно ясно ми е, че сте се запретнали да ме изтикате и да заемете мястото ми. Досетих се, че ще стане така, още щом се появихте на Дрейк-стрийт. Стара нашенска черта: да се самоизяждаме. Само че тук не сме в България. И на Дрейк-стрийт законите са други. И преди още да посегнете към мене вас вече няма да ви има. Така че питам ви за последен път: готов ли сте да работим заедно или…
— Защо не? — свивам рамене. — Но ако чакате да ви извадя от джоба един несъществуващ план, не виждам как…
В тоя момент обаче той вади от джоба нещо. Едва ли е необходимо да уточнявам, че се касае за пистолет. И че пистолетът най-непринудено се насочва към гърдите ми.
— Нямам време за пазарлъци, драги — произнася малко театрално Милев, за да обясни все пак някак появата на пистолета. — И ще ви стрелям, без да ми мигне окото. Тук, на Дрейк-стрийт, няма риск да бъда порицан за такова нещо. Законна самозащита при нападение. И тъй?…
Не съм сигурен, че ще стреля. Възможно е да се касае за една от обичайните му пози. Обаче човек никога не знае докъде може да стигне тая страст към позите. Затуй вдигам ненадейно масичката и я преобръщам върху Милев. Онзи пада назад в креслото и миг по-късно аз скачам върху него и му изтръгвам пистолета. А след като съм го изтръгнал, запращам го възможно по-далече. През прозореца. Или по-точно през стъклото, понеже прозорецът е затворен.
Готов съм вече да се оттегля, когато, привлечен от шума, нахълтва съквартирантът от съседната стая и отзивчиво ме подпира с юмрук. За да се озова в обятията на Майк, който на свой ред ме подпира от другата страна. Изобщо налице са всички изгледи англо-българската дружба да се реализира изцяло на мой гръб.
Само че тия двамата съвсем не са от калибъра на Ал и Боб. И аз се постаравам да им обясня чрез съответни жестове, че всяка лудория се заплаща. И да ги изпратя най-сетне един върху друг в ъгъла зад дивана. Нека спокойно си поемат дъх.
— О, мистър Питър! Изглежда отново са ви били — произнася съчувствено Дорис, когато влизам в хотела. — Щом дойде брат ми, ще прескоча до аптеката.
— Не се тревожете — казвам. — За подобни дребни контузии не си струва изобщо да се говори.
Едно бегло проучване пред огледалото горе в стаята ме убеждава, че контузиите наистина са съвсем незначителни — малка синина под лявото око и малка драскотина над лявата вежда. Не, тия двамата далеч не могат да се сравняват с горилите на шефа. Липсва им размах. А също и мускулатура.
По-късно, когато се измивам и заемам върху леглото любимата си за размисъл хоризонтална поза, постепенно стигам до извода, че донейде съм подценил противника. Защото Майк е в състояние да ми изстреля един пълнител в корема от някой тъмен вход и без да е надарен с могъщи бицепси. И защото в момента основната цел на живота му е да ме премахне от пътя си. А когато името на пътя е Дрейк-стрийт, операцията по премахването не е чак толкова трудна.
Може би щях да постъпя по-умно, ако бях му конфискувал пистолета, вместо да го хвърлям на двора, отдето той веднага ще си го прибере. И какво, ако го бях конфискувал? Нищо, разбира се, освен дето ще му създам грижата да намери нов. Една не бог знае каква грижа в тоя квартал и в тая улица.
Додето се въртя в кръга на подобни мисли, навярно съм заспал, защото усещам, че някой настойчиво ме блъска по главата и трябва да мине известно време, докато разбера, че блъскането се извършва не върху бедната ми глава, а върху вратата. Разсъжденията ми върху темата Майк очевидно са траяли доста дълго, защото стаята е тъмна и навън е нощ.
— Кой е? Какво има? — питам все още сънен.
— А, вие сте вътре? И не отваряте? — раздава се доста отчетливо ревът на една от горилите, не знам коя точно.
За да опровергая горното твърдение, ставам и отварям. Пред погледа ми изниква масивният шкаф, наречен Ал.
— Мъртъв ли сте, дявол ви взел, та не чувате! — изревава човекомаймуната.