Краят на номера бива ознаменуван от откъслечни ръкопляскания, доста вяли, ако се има предвид колко пот е изразходвала бедната жена по време на танцовите си спазми.
— Прощавайте, скъпи, но струва ми се тая мулатка е прекалено вулгарна за кабаре от ранга на „Ева“ — подхвърля Бренда, като протяга дългата си добре гледана ръка към чашата шампанско.
Дамата пие шампанско, докато ние с Дрейк, като по-невзискателни хора, се наливаме с уиски.
— Вярно е — кима охотно червенокосият въглен, на когото скочът е подействувал доста възпламенително. — Особено ако се вземе предвид, че тук, на тоя подиум, самата вие сте започнали блестящата си кариера.
— Излишно е да ми го припомняте — отвръща сухо жената. — И все пак не съм се явявала с такива вулгарни номера.
— Екзотиката винаги е вулгарна — изръмжава шефът. — Примитив, атавизъм, груби страсти… Ако не е вулгарна, няма да е екзотика.
— В такъв случай заменете я с нещо друго, приятелю.
— Бих я заменил, но какво да правя, когато вие вече не щете да се събличате публично — промърморва Дрейк.
— Ако знаех, че ще успея да ви ядосам, бих се съблякла още сега — отвръща Бренда. — За жалост вас човек не е в състояние дори да ви ядоса.
— Защо? — вдига вежди шефът. — Питър одеве почти успя. Още секунда или две и щях да го запозная с Марк.
Не знам кой точно е тоя Марк, но нещо ми подсказва, че вероятно става дума за извънредния и пълномощен посланик на смъртта. Дрейк обаче в момента явно не е настроен за погребални истории. Сполучливият изход на преговорите и добрата перспектива на операцията, без да говорим за вече изпитото уиски, са повишили самочувствието му.
— Е, какво, приятелю? Нима един стриптийз на мис Бренда не ви привлича? — обръща се той към мене.
— Мисля, че тази вечер ми нанесохте достатъчно удари, за да трябва да ме замесвате и в семейните си кавги — произнасям апатично.
— Удари? На вас? — прави се на изненадан въгленът. — Неблагодарник! Вие изкопчихте от мене това, което никой до днес не е изкопчвал от стария Дрейк.
Той може би се готви да каже още някоя и друга топла дума за успехите ми, ала оркестърът наново гръмва и на дансинга се появява следващата изпълнителка, съчетаваща у себе си и жената, и змията. Една гъвкава самка, полюшваща се в златистата си тясна и дълга рокля под лъча на прожектора, който сега вече е червен. Самката отпърво се полюшва съвсем безцелно, сякаш просто да се разгрее и да даде време на зрителя да оцени хармонията на пропорциите й. Сетне бавно започва да разтваря ципа на одеянието си. Ципът е отпред, закрит под дълга лента с фалшиви елмази, сиреч на доста лесно място, ала жената го разтваря тъй мудно, сякаш се касае до истински трудов подвиг. Защото номерът на тая пък е да играе по нервите на публиката.
— Май че е откраднала собствената ви атракция — изръмжава Дрейк достатъчно силно, за да го чуем. — Бихте могли да я дадете под съд.
Бренда не си дава труд да отговори и погледът, който е отправила към дансинга, изразява нещо средно между професионално любопитство и хладно пренебрежение.
Най-сетне ципът е разтворен докрай и златистият парцал, пардон, роклята, би могъл да бъде запокитен с един жест, но артистката няма вкус към простите решения. Тя се заема с все същата убийствена бавност да освобождава едното рамо от одеждата и, приключила с тая операция подир цяла вечност, методично пристъпва към същите действия с другото. Сетне, притиснала роклята до себе си, почва все тъй мудно да я свлича надолу, за да разкрие на отегчената публика, че тепърва има да се смъква и сума бельо. Впрочем публиката съвсем не изглежда отегчена, а по-скоро — заинтригувана. Тя отдавна вече знае, че целият номер е в събличането и че събличането веднаж приключено, дамата ще завърти в прощален жест задните си части и ще си тръгне, а няма да седне да играе с вас белот.
Така и става. Макар и подир цяла вечност.
— Хареса ли ви номерът, Питър? — пита не без нотка на гордост шефът. — Ако ви е харесал, значи ще харесате и Бренда.